Излезе от хладната сянка на акведукта и пое по Авенюто на звездите, преди уморителното изкачване по зигзагообразния Кралски път, който водеше към Дворцовия хълм. Навярно Елимер вече го очакваше в двореца, тъй като и двамата трябваше да се явят в съда тази сутрин. Тя щеше да бъде хладнокръвна и невъзмутима в черно-белите си съдийски одежди, хванала жезъла от слонова кост и жезъла от черен мрамор, които се използваха при заклинанието за проверка на истината. Щеше да се ядоса, задето е потен, мръсен, неподходящо облечен и без нужните атрибути — неговите жезли бяха изчезнали, макар че той смътно подозираше, че може би са се търкулнали под леглото му.
Съдът. Задълженията около Фестивала във Велизар. Тенис ракетите. „Книгата за мъртвите“. Всичко това се надигаше като огромна черна вълна, заплашваща да го погълне.
— Не — прошепна той и спря така ненадейно, че двамата му телохранители почти се блъснаха в него. — Ще замина. Тази вечер ще замина.
— Какво беше това, сър? — попита Тонин, по-младата от гвардейците. Тя беше на възрастта на Елимер и те бяха приятелки още от времето, когато си играеха заедно като деца. Тя почти винаги бе част от охраната му по време на редките му пътувания до града, а Самет беше сигурен, че съобщава на принцесата всяко негово движение.
— Ъм, нищо, Тонин — отвърна, поклащайки глава. — Просто размишлявах на глас. Изглежда не съм свикнал да ставам преди разсъмване.
Тонин и другият гвардеец си размениха полуподигравателни погледи зад гърба му, когато продължиха напред. Те ставаха преди съмване всеки ден.
Самет не знаеше какво си мисли охраната му, когато приключиха с изкачването по хълма и влязоха в хладния двор с фонтан по средата, от който се стигаше в западното крило на двореца. Ала той бе видял погледите, които си размениха, и като цяло имаше представа, че не го възприемат като идеалния пример за принц. Подозираше, че повечето хора в града споделят мнението им. Това беше оскърбително за човек, който е бил една от големите знаменитости на училището в Анселстиер. Там той получаваше отлични оценки по всички важни предмети. Крикет през лятото и ръгби през зимата. А беше и първенецът по химия и един от най-добрите по всичко останало. Тук изглежда не можеше да върши нищо както трябва.
Гвардейците го оставиха пред стаята му, но Сам не облече веднага съдийските си одежди, нито понечи да използва легена и каната с вода, поставени в покритата с плочки ниша, която му служеше като баня. Дворецът, построен икономично след разрушенията на пожара, не разполагаше с тръбопровода и системата за гореща вода, каквито имаше в Къщата на Абхорсен или Глетчера на Клеър. Сам имаше планове за такава система и наистина част от първоначалните инсталации се намираха дълбоко под Дворцовия хълм, но той нямаше време да проучи магията и техниката, необходими за тяхното осъществяване.
— Ще отида — заяви той отново на картината на Стената, която изобразяваше приятна сцена по жътва. Жътварите не реагираха, както и хората с вилите, когато той добави: — Единственият въпрос е как?
Той закрачи из стаята. Тя не беше голяма, затова бе направил двайсет обиколки, преди да вземе решение, а в същото време се бе озовал пред сребърното огледало, което висеше на Стената вдясно от скромното му легло с желязна рамка.
— Ще бъда някой друг — каза той. — Принц Самет може да остане тук. Ще бъда Сам, пътешественик, тръгнал да се присъедини към своята група, след като се е лекувал от някакво заболяване във Велизар.
Той се усмихна при тази мисъл, оглеждайки се в огледалото. Оттам го гледаше принц Самет, ослепителен в своето кожено палто в червено и златисто, малко изпотена ленена риза, бежови бричове от еленова кожа, и ботуши до коленете с позлатени токчета. А над тази кралска изтънченост стоеше едно приятно лице, което един ден щеше да стане поразително красиво, макар че Сам не виждаше нищо подобно. Прекалено младежко и открито, реши той. Лицето му бе лишено от силата на опита. Трябваше му белег или счупен нос, или нещо подобно.
Докато се оглеждаше, той посягаше към безкрайния поток на Хартата, като вземаше по някой знак оттук, някой символ оттам, и ги свързваше във верига в съзнанието си. Задържайки ги, той очерта пред очите си последния символ на Хартата с показалец, и всички предишни се изляха навън, увисвайки във въздуха — едно блестящо съзвездие от магически знаци.
Самет внимателно ги огледа, проверявайки заклинанието, преди да стъпи право в светещата картина. Символите пламнаха, когато докоснаха кожата му, и заискряха на фона на знака на Хартата върху челото му, като се стичаха в струйки златист огън по лицето му.