Той затвори очи, когато огънят достигна до тях, пренебрегвайки смъденето под клепачите си и внезапния импулс да кихне. Остана така няколко минути, докато смъденето не изчезна. Кихна силно, пое си въздух със същата сила — и отвори очи.
Дрехите в огледалото бяха същите, а в тях се намираше същото мъжко тяло. Ала лицето се бе променило. Оттам го гледаше пътешественикът Сам, мъж, който приличаше на принц Самет, но очевидно бе с няколко години по-възрастен, с грижливо обръснати мустаци и козя брадичка. И косата му имаше различен цвят, по-светла и по-права, и много по-дълга отзад.
Така беше по-добре. Много по-добре. Самет — не, Сам — намигна на отражението си и започна да се съблича. Старите му кожени ловджийски дрехи щяха да бъдат най-подходящи, както и няколко обикновени ризи и долни гащи. Можеше да си купи пелерина в града. И кон. И меч, понеже не можеше да вземе омагьосаното от Хартата острие, което майка му му бе подарила за шестнайсетия рожден ден. Нямаше да има нужда от блясък и щяха да го разпознаят.
Ала можеше да вземе някои от нещата, които сам бе направил, осъзна той, докато сваляше ботушите си, за да изрови чифт много износени, но здрави високи ботуши от черна телешка кожа.
Мислите му за работилницата в кулата неизбежно го отведоха към „Книга за мъртвите“. Е, със сигурност нямаше да вземе точно това. Просто щеше да изтича набързо по стълбите, да грабне някои неща, сред които и малките си запаси от златни шилинги и сребърни дениери, и после щеше да потегли!
Само че не можеше да се качи в работилницата си в този вид. А и трябваше да свърши нещо, което да приспи подозренията на Елимер — в противен случай щяха да го преследват и да го върнат обратно. Насила, предположи той, тъй като гвардейците без проблем щяха да зачетат заповедите на Елимер пред неговите.
Той въздъхна и седна на леглото с ботуши в ръка. Очевидно това бягство — или по-скоро спасителна експедиция — щеше да отнеме повече приготовления, отколкото си мислеше. Щеше да се наложи да направи временно привидение на Хартата, което да е негов приемлив двойник, и да създаде някаква ситуация, за да не може Елимер да го погледне твърде отблизо.
Вероятно би могъл да каже, че се налага да направи нещо от „Книга за мъртвите“, а то налага да остане в работилницата за около три дни, за да си осигури преднина при евентуално издирване. Не че напълно се отказваше да се обучава, за да стане Абхорсен. Просто имаше нужда от почивка, каза си той, а и трите седмици, през които да спаси Никълъс, навярно бяха по-важни от три седмици, прекарани в обучение, което можеше да навакса, когато се върне.
Дори Елимер да помолеше Клеър да разберат къде е, тридневната преднина би трябвало да е достатъчна. Ако предположеше, че тя разбере какво се е случило след третия ден и изпрати пощенски сокол до Клеър, щяха да изминат поне два дни, преди те да отговорят. Това правеше общо пет дни.
Дотогава щеше да е изминал половината път до Едж. Или четвърт от него, помисли си той, опитвайки се да си припомни точно на какво разстояние се намираше градът на Червеното езеро. Трябваше да си купи карта и да погледне в последния брой на „Много полезен справочник“, за да провери къде да спира по пътя.
Наистина, имаше доста неща, които да свърши, преди да избяга, помисли си Сам, и отново хвърли ботушите пред огледалото. За начало трябваше да възстанови бляскавия вид, ако не искаше да бъде арестуван от собствената си охрана.
Кой би предположил, че е толкова трудно да се впуснеш в приключение?
Той мрачно се зае с процеса по разваляне на заклинанието на Хартата, което го бе преобразило, като остави съставните му части да се разсеят и отново да се върнат в нея. Когато това станеше, щеше да се качи в стаята в кулата и да започне да се подготвя. Разбира се, ако Елимер не го прекъснеше, като го заведеше в съда.
Глава двадесет и осма
Пътешественикът Сам
Елимер наистина го прекъсна, така че остатъкът от деня му бе загубен: осъдиха един крадец, който се бе опитал да излъже, въпреки че заклинанието за истина бе оцветявало лицето му в яркожълто при всяка лъжа; бяха арбитри при един спор за собственост, при който не важаха общоприетите положения, тъй като всички първоначални страни бяха мъртви; предприеха бързо съдебно производство над няколко дребни престъпници, които си признаха незабавно, надявайки се, че като не се наложи да ги омагьосат, ще умилостивят съда; и накрая изслушаха дълга и отегчителна реч от един адвокат, която се оказа неуместна, тъй като се позоваваше на член от закона, отхвърлен от Тъчстоун преди повече от десетилетие.