Ала вечерта не бе ангажирана с официални задължения, макар че Елимер за пореден път изнамери някаква по-малка сестра на една от хилядите си приятелки, която седна до Сам на вечеря. За нейна изненада, Сам беше много приказлив и добронамерен и дни наред след това тя го защитаваше, когато останалите момичета разказваха за неговата сдържаност.
След вечерята Сам каза на Елимер, че през следващите три дни ще учи и се налага да се потопи в някакво заклинание, изискващо пълна концентрация. Щял да си взема храна от кухните, а след това да се оттегля в спалнята си, без да го безпокоят. Елимер прие новината изненадващо добре, от което Сам се почувства зле. Ала дори и това не можеше да помрачи нарастващото му вълнение, а дългите часове, прекарани в създаването на съвсем елементарно привидение на самия себе си, не намалиха трепетното очакване. Когато го завърши малко след полунощ, привидението изглеждаше досущ като него от вратата, макар че от други ъгли не притежаваше същата автентичност. А ако някой го заговореше, то можеше да изкрещи: „Върви си!“ или „Много съм зает“, като доста добре имитираше гласа му.
Когато привидението бе готово, Сам отиде в работилницата си и взе приготвените пари и някои от нещата, които бе изработил и можеха да се окажат полезни за пътуването. Не погледна в шкафовете, които стояха като порицаващи стражи в ъглите на стаята.
Ала когато най-сетне заспа, той ги сънува. Сънува, че отново изкачва стълбите и отваря шкафовете, слага си пояса със звънците и отваря книгата, после чете думите, които се възпламеняват, поемат го и го отнасят в смъртта, хвърляйки го в студената река, а той не може да диша…
Събуди се, мятайки се в леглото — чаршафите бяха увити около врата му и спираха въздуха му. Обзет от паника, той се опита да се освободи от тях, преди да осъзнае къде се намира, а сърцето му да започне да забавя обезумялото си препускане. Някъде в далечината един часовник отброи кръглия час, последван от виковете на стражата, които даваха да се разбере, че всичко е наред. Беше четири часът. Беше спал само три часа, но знаеше, че няма да може да заспи отново. Време беше да омагьоса и себе си. Беше настъпил мигът, в който пътешественикът Сам да потегли.
Беше още тъмно, когато той се измъкна от двореца в хладната утрин, точно преди разсъмване. Обгърнат със заклинания на Хартата за тишина и невидимост, той се промъкна по стълбите, мина покрай поста на стражата в югозападния двор и продължи по стръмния коридор към градините. Избегна стражите, които крачеха между розите на най-ниската тераса и излезе през една врата за вилазки, заключена със стомана и магия. За щастие бе откраднал ключа за бравата, а вратата го разпозна по знака на Хартата.
На алеята, която се спускаше към Кралския път той преметна своите учудващо тежки дисаги през рамо и се запита дали не е трябвало да ги прегледа отново и да извади някои неща, защото се пръскаха по шевовете. Но не можа да се сети за нещо, което да остави, а и беше взел само най-необходимото: едно наметало; резервни ризи, панталони и бельо; комплект за шиене; несесер със сапуни и тоалетни принадлежности с ножче за бръснене, от което едва ли имаше нужда; един брой на „Много полезен справочник“; няколко кибрита; пантофи; два златни слитъка; квадратно парче мушама, което можеше да се използва като импровизирана палатка; бутилка бренди, парче осолено говеждо, самун хляб, три джинджифилови кейка; както и няколко прибора, които сам бе изработил. Освен това, което имаше в дисагите, носеше само една широкопола шапка, кесия за пояса, и един неподлежащ на описание кинжал. Първата му спирка щеше да бъде на централния пазар, за да си купи меч, а след това щеше да отиде на Конския панаир в Анстърс Филд, за да си купи кон.
Когато излезе от алеята и стъпи на Кралския път, за да се присъедини към вече натрупващата се тълпа от мъже, жени, деца, кучета, коне, мулета, каруци, просяци и бог знае още какво, Сам почувства как настроението му се повишава неимоверно — усещане, което не бе изпитвал от години. Това беше същото чувство на радостно очакване, което беше чувствал като дете, щом получеше неочаквана ваканция. Освободен от отговорности, внезапно получил разрешение да се забавлява, да тича, да крещи и да се смее.
Сам наистина се разсмя, стараейки се смехът му да е по-дълбок, за да отговаря на новата му самоличност. Получи се доста напрегнато, почти като клокочене, но му беше все едно. Засуквайки новия си, създаден от магията на Хартата мустак, той ускори крачка. Напред към приключенията — и, естествено, да спаси Никълъс.
Три часа по-късно, голяма част от повишеното му настроение отпреди разсъмване се бе изпарило. Неговата маскировка като пътешественик беше много подходяща да не го разпознаят, но не му помагаше да привлече вниманието на търговците и продавачите на коне. Пътешествениците не се славеха като добри купувачи, защото рядко имаха някакви монети и предпочитаха да разменят услуги или стоки.