— Ех, Даюн! Моята лудост е болест, от която не можах да те опазя. Хайде, тръгвай! И не се връщай! Никога.
Конят го послуша. Обърна се и бавно препусна през гората.
Рил вдигна факлата, събра цялата си душевна сила и стъпа върху камъка.
Вдигна се вятър и развя прозрачни, сухи пелени от пепел. Пътеката бе широка две педи. Принцът наведе факлата напред и потръпна, но не изпита уплаха. Потрепера от увереността, която го овладя за миг. Съсредоточи се върху всяка своя стъпка и погледът му повече не помръдна от отсрещния ръб на каньона.
Не знаеше как минава времето, но когато се озова отново на твърда повърхност, изпразненото му съзнание намери облекчение, което възвърна и емоциите му. Беше тихо, огромни чепати дървета, някои от които изсъхнали и спаружени, простираха клони и съчки към него.
Рил спря и погледна луната. Беше много голяма и близка. „Наближавам края“, каза си. Изключи всичките си възприятия и продължи напред, изцяло доверил се на предначертаното. Близо до края имаше твърде много опасности и не беше един пътят, който извеждаше до ръба. Но Рил знаеше, че постъпва правилно. Сега не можеше да сбърка.
Той просто вървеше, воден от видимата светлина на горящия сноп в ръцете му и неуловимото сияние на камъка до сърцето му. Премина през вкаменени гори, скелети на животни, грозна сянка на разрушен храм. Тук не можеше да изгрява слънце — така студено и безжизнено бе. Навлезе в мъгла, която го отвличаше с привидения и призрачни образи. Рил не забавяше крачка и пред нищо не се спря. Нито пред лицето на Лира, нито пред смъртта на майка си, която го нарани най-силно; нито пред битката на боговете, причинила откъсването на късчето земя от свещените Пръстени светове и превръщайки го в плаващо късче материя сред чернотата; нито пред сътворението на Вселената; нито пред нейния край. Усмихна се на образа на мястото, където Вселената свършваше — прекрасно и необятно пространство, разделено на нощ и ден, пълно със сияния и отблясъци от огледала в кристаловодни езера, населено с всички животични форми. Порталните микрочастици, достатъчно широки за обитаващия дух и първичната субстанция на идеала. До тях водеше тунел от светлина. Жива светлина… Извърна поглед и се успокои. Скоро щеше да ги види със собствените си очи.
Продължи напред. Спираше, само за да запали поредната факла. Светлината й не му помагаше в гъстата мъгла, но му носеше здрава опора с мекото си лъчение. Камъкът излъчваше бледо сияние, което осветяваше пътя му напред.
Изведнъж непрогледността се стопи и той се озова на алея, оградена от двете страни с монументални скулптури. Тази бърза промяна леко го изненада, но той продължи уверено напред. Рил хвърли любопитен поглед върху мрачните фигури. Замръзна на място. Около него бяха изваяни чудовища — исполински, нечовешки същества, невъзможно кошмарни и пленяващо черни. Бяха като живи — протегнати към него. Двете смразяващи редици бяха впили ужасяващите си очи в Рил. Рил се приближи, така му се искаше да види каква форма на съществуване представляват те, коренно различни от съществата в неговите представи. Поднасяше факлата, чиято светлина веднага попиваше в непознатата структура, и запаметяваше всеки детайл. Първата фигура бе на конник, покрит с доспехи, яхнал огромен кон с плоски люспи. Бе насочил остра пика с едната си ръка, а с другата бе вдигнал двуостър меч. След това имаше змей, зинал с трите си глави, на чиито гръб имаше прозрачни мрежовидни крила. Опашката му се делеше на две. Следваше демон с глава, която не наподобяваше нищо възможно; гола жена с изключителна красота, държаща яйцевиден кристал; заплашително разперила криле харизия с три гърди; ликвора, с тяло на жена и глава на котка; до нея видение с тяло на котка и женска глава, чието име Рил се опита да прочете: Скиша…; гном, стискащ в малките си ръце прозрачен ъгловат камък; елф, обут в магическите си високи боти, с островърха шапка на главата; куче с три глави и островърхи извити зъби — адският Фербер; полужена — полузмия, протегнала примамливо ръце; ужасно грозна стара вещица, която стискаше ръка на скелет; свиреп ловец с човешки торс и конски копита; статуя на ламасу с глава на човек, крила и тяло на животно; могъщ владетел, държащ жезъл и меч; гордата осанка на мъж, облечен в обикновени одежди, който в дланта си пазеше медальон, а ръката му бе протегнала рапира; вълк със спокойно изражение, гордо седнал на задните си лапи; жена в дълга рокля с маска на лицето; мъж с дълга коса, който се усмихва и държи две правоъгълни кутии… Сякаш с всяко следващо същество алеята се увеличаваше с пет, защото когато Рил се извърна потресен, редиците бяха станали безкрайни. Той бе онемял от ужас, че нещо подобно можеше да съществува или да живее. И всички те, ослепително черни, изваяни от лъскавия камък, който им вдъхваше реалност. Той… той не познаваше тези създания.