— Аха.
— Може би някаква военна история — каза режисьорът, докато изучаваше цвета на питието си на светлината на слънцето.
Сюзън и Уилям чакаха.
— История за двама съпрузи, живеещи в малка къща на малка уличка някъде в бъдещето, може би през две хиляди сто петдесет и пета — каза Мелтън. — Просто импровизирам, нали разбирате. И тези хора са изправени пред ужасна война, супер-плюс-водородни бомби, цензура, смърт, и — ето я тръпката — успяват да избягат в Миналото, следвани от човек, когото смятат за лош, но който всъщност само се опитва да им покаже какъв е дългът им.
Уилям изпусна чашата си на пода.
— И тази двойка — продължи господин Мелтън — намира подслон при група кинаджии, на които са започнали да се доверяват. Колкото повече, толкова по-безопасно, така си казват.
Сюзън усети как хлътва в креслото си. Всички гледаха режисьора. Той отпи глътка от шампанското си.
— Ах, превъзходно. Е, явно мъжът и жената не си дават сметка колко важни са за Бъдещето. Особено мъжът, който е главният мозък в създаването на нов вид бомба. И затова Търсачите, да ги наречем така, не пестят сили и средства, само и само да ги открият, да ги заловят и да ги върнат обратно, когато са съвсем сами, в хотелска стая, в която никой няма да види какво става. Стратегията. Търсачите работят сами или в групи по осем. Или едното, или другото ще свърши работа. Добър филм ще се получи, нали, Сюзън? Как мислиш, Бил?
Той пресуши чашата си.
Сюзън седеше, втренчила поглед право напред.
— Още едно питие? — предложи господин Мелтън.
Пистолетът на Уилям се озова в ръката му и той стреля три пъти, един от мъжете падна, а другите се втурнаха напред. Сюзън закрещя. Нечия ръка запуши устата й. Пистолетът се озова на пода, а Уилям се мъчеше да се отскубне от нападателите.
— Моля ви — каза господин Мелтън. Стоеше на мястото, където се бе намирал и преди. По пръстите му имаше кръв. — Да не влошаваме положението.
Някой задумка по вратата.
— Отворете!
— Управителят — сухо каза господин Мелтън и отсечено кимна на хората си. — Хайде, размърдайте се!
— Пуснете ме! Ще извикам полиция!
Сюзън и Уилям се спогледаха, после погледнаха към вратата.
— Управителят иска да влезе — каза господин Мелтън. — По-бързо!
Извадиха камерата. От нея светна синя светлина и моментално обхвана цялата стая. Разшири се и хората от групата изчезнаха един по един.
— Бързо!
В мига преди да изчезне, Сюзън погледна през прозореца и видя зелената земя, виолетовите, жълти, сини и алени стени, паважа, спускащ се надолу като река, мъж върху магаренце сред топлите хълмове, момче, пиещо оранжада. Успя да усети вкуса на сладката напитка в гърлото си. На площада в прохладната сянка на едно дърво стоеше мъж с китара и Сюзън усети пръстите си върху струните, а някъде далеч бе морето, синьото нежно море, чувстваше как се плиска, как я подхваща и отнася навътре.
И изчезна. Мъжът й също изчезна.
Вратата рязко се отвори. Вътре се втурна управителят, следван от хора от персонала.
Стаята бе празна.
— Но те току-що бяха тук! Видях ги как влизат, а сега — изчезнали! — викна управителят. — На прозорците има железни решетки. Не могат да се измъкнат през тях!
В късния следобед извикаха свещеник, отвориха отново стаята и я проветриха, а божият служител поръси със светена вода ъглите и прочете благословия.
— Какво да правя с това нещо? — попита чистачката.
Сочеше килера, където имаше 67 бутилки шампанско, коняк, какаов ликьор, абсент, вермут, текила, 106 картона турски цигари и 198 жълти кутии с истински хавански пури от по петдесет цента едната…