После тръгна обратно. Ковеше парцали на всяка врата, през която щяха да преминат силите му.
На едно разклонение закова два парцала: един червен и един син. След това продължи в друга посока и след час втора пътека беше маркирана със синьо.
Преди да се върне при чакащия го авангард на армията му, трябваше да набележи три маршрута. Джон Крийд щеше да поведе хората си по жълтата пътека и да излезе в парадния двор през една слугинска портичка. Неговата задача бе да щурмува стената отвътре, в подкрепа на кешийските воини, щурмуващи откъм града.
Куинт Хавревулен щеше да води втората колона по синята пътека право към оръжейната, за да атакува ядрото на силите в цитаделата. Най-вероятно щеше да се окаже първият от тримата, който да се изправи срещу главните сили на войската на Каспар.
Задачата на Тал бе най-опасната, защото той щеше да води нападението по червената пътека към покоите на Лесо Варен. Знаеше, че това може да доведе до бърза и кървава смърт. Беше се колебал за този избор, но не можеше да заповяда на никой от съратниците си да направи това. Освен това като че ли вече му беше все едно. Изпитваше само вътрешен хлад. Години наред бе очаквал деня, в който ще съкруши Каспар и ще му даде да разбере защо го унищожава. Мисълта за мъст над враговете му обаче вече не му носеше утеха. Всъщност изпитваше точно обратното. Възмездието бе започнало да губи привлекателността си след смъртта на Гарвана.
Годините, преживени в очакване на този момент, сега изглеждаха някак похабени. В краткото време, преди да се посвети изцяло на този залог всичко или нищо, повече от всичко на света му се искаше просто да се махне. Мислеше си за всичко, което бе изгубил, всичко, което безразсъдно бе изоставил в миналото заради решимостта си да накаже Каспар.
Сега се чудеше каква полза ще има от това? Защото смъртта на Каспар нямаше да му върне баща му, Зов на лос призори, нито майка му, Шепот на нощния вятър. Брат му, Ръка на слънцето, и малката му сестра Милиана щяха да си останат мъртви. Щеше да може да чува отново смеха на своя дядо, Смях в очите му, само в спомените си. Нищо нямаше да се промени. Никой селяк край Крондор нямаше изведнъж да се надигне в почуда и да промълви: „Една злина бе наказана“. Никой ботушар в Ролдем нямаше да вдигне глава от пейката си и да рече: „Един народ бе отмъстен“.
Ако можеше само с мисъл да заличи Каспар, с радост щеше да обърне гръб на предстоящата касапница. Стотици, навярно хиляди мъже и жени щяха да загинат и едва ли и един от хиляда щеше да има и най-смътна представа защо свършва животът им. Никой от тях нямаше да разбере, че загиват, защото едно момче е преживяло унищожението на своя народ и защото един амбициозен човек е сключил договор със зъл магьосник.
Тал въздъхна. Колкото и да се опитваше, не можеше да мрази Каспар или Куинт повече, отколкото можеше да мрази мечка затова, че се държи като мечка. Бяха просто същества, подвластни на своята природа. При Каспар означаваше, че е болен от амбиция и лишен от скрупули. При Куинт то означаваше, че изпълнява заповеди сляпо и прави каквото му се каже, все едно колко отблъскващи и лишени от морал ще се окажат тези заповеди.
Но ето, че Тал сега се възползваше от характера на един от тези мъже, за да унищожи другия. И иронията в това съвсем не му беше забавна.
Върна се при хората си и завари всичките си офицери най-отпред.
— Готови сме — каза Куинт. — Сега какво? Тал седна и каза:
— Сега чакаме.
Мазето беше празно и Тал махна на хората си да го последват до другия край. Отвори вратата с рязък тласък и в далечината се чу смътен шум — екът от гласовете на мъже и жени в цитаделата, затичали по разните указани им места по време на боя. Войниците заемаха постовете си на бойниците, а слугите бързаха да приготвят всичко необходимо за удържане на щурма: храна, одеяла, вода, пясък за потушаване на пожари и превръзки и мехлеми за ранените.
Тал даде знак и първата група се заизкачва по тясното стълбище. Десетима тръгнаха надясно и десетима — наляво. Заповядано им беше бързо да стигнат до двата края на коридора и да чакат там, докато не се събере целият отряд.
След като и петдесетимата заеха позиция, Тал подаде сигнал. Всяка част имаше своя задача: да намери определено място в долната част на цитаделата и да го задържи. Щяха да барикадират пресичащите се коридори — с маси, столове и всичко, което намерят, — след което да задържат тези позиции с помощта на лъкове и арбалети, докато Тал стигне до своята цел. Тоест щяха да бранят фланговете на бойците, отиващи в леговището на мага.