Няколко дни след като се бе върнал от мисията си до Южните острови, Каспар го повика и му каза, че на другия ден тръгват на едноседмичен лов. Тал нареди на Амафи да му приготви багажа, взе резервни тетиви и стрели от оръжейната на херцога. После, малко преди вечеря, стомахът му се разбунтува и го повали убийствено стомашно разстройство — или от нещо, което бе хванал на връщане от островите, или от нещо, което бе изял заранта. Изкара деня на легло или в тоалетната. Не можеше дори да задържи вода, без да я изхвърли веднага.
Лекарят на херцога дойде да го види и му даде да изпие някаква ужасна отвара, но Тал я повърна само след минута. Лекарят поклати глава и му нареди да остане на легло поне три дни. Каспар му изпрати бележка, в която му пожелаваше да се оправи и го канеше да се присъедини към групата, ако се възстанови скоро.
След заминаването на Каспар го втресе, изпоти се и спа Цял следобед. Събуди се жаден. Вече не повръщаше. През нощта спа спокойно, а на следващата сутрин каза на Амафи, че няма да се присъедини веднага към лова. След което реши да използва времето, с което разполагаше, за да проучи пещерите зад цитаделата.
Облечен в черно и с фенер в ръка, същата нощ се промъкна в по-долните зимници на цитаделата, бързо се оправи през слугинските коридори и стигна до кухнята. Тъй като херцогът и повечето му придворни бяха на лов, кухненската дейност бе сведена до минимум и той лесно успя да избегне няколкото помощник-готвачи, работещи късно през нощта, намери древните пещери, за които му бе казал Рудолф, и ги огледа. Както го бе уверило момчето, някои от тях продължаваха цели мили в скалните недра. Първата нощ му беше трудно, защото макар треската и разстройството да му бяха минали, все още се чувстваше изтощен.
На втората нощ откри един дълъг тунел, по който явно не бе минавано от много дълго време. Тунелът го изведе в огромна пещерна галерия с три прохода, водещи на изток. В един от тях смътно се долавяше полъх и Тал тръгна по него.
Отне му три нощи проучвания, но накрая откри изхода, където стоеше сега. Остави фенера и огледа дълбокото дефиле, което картите в библиотеката на херцога ясно обозначаваха като най-голямата преграда зад укреплението. Високо горе между двете срещуположни скални стени на дълбокия прорез в земята се виждаше изсветляващото небе. А точно пред себе си Тал видя нещо съвсем неочаквано: пътека, слизаща по отсрещната страна на дефилето. Пристъпи до ръба, погледна надолу и видя друга пътека. Проследи я с очи в ранната утринна светлина и видя нещо, което не беше и сънувал, че е възможно да съществува: средството за преодоляване на пропастта, която бе пазила задната страна на цитаделата векове. Тези пътеки не бяха естествени. Някой древен боен главатар или ранен херцог на Оласко ги беше изсякъл в скалите. Бяха достатъчно широки, та двама и дори трима мъже да вървят рамо до рамо. Не бяха отбелязани в никакви документи в библиотеката на Каспар. Тал прецени, че някой стар владетел е пожелал да си осигури бърз изход от Опардум, изход, за който освен него са знаели малцина.
Заслиза предпазливо към дъното на пропастта. Не беше трудно, защото пътеката бе широка и равна. На дъното имаше два каменни стълба. Още два, еднакви с тях, се виждаха на отсрещния бряг на неравния каменист овраг. Някога тук трябваше да е текла вода, но в някой по-късен етап водоизточникът беше пресъхнал или потокът се бе отклонил. Тал мина през скалистото дере и погледна нагоре. Изкатерването щеше да е неприятно, но можеше да се справи. Реши обаче да не си прави труда. При следващото си идване тук щеше да е от другата страна с инженерна част, която щеше да вдигне мост през скалистото корито за няколко часа.
Тръгна обратно. Щеше да се е стъмнило, докато се прибере в квартирата си, и Амафи нямаше да пуска слуги да притесняват „спящия“ му „болен“ господар. А утре Тал щеше да се събуди достатъчно възстановен, за да присъедини към Каспар в лова, и никой нямаше да разбере, че е открил очебийната слабост на цитаделата. За миг си помисли дали да го сподели с Амафи, но реши да не го прави. Не можеше да споделя нещо, което не знае. Освен това, колкото и верен да беше бившият убиец, откакто бе дошъл на служба при него, Тал не беше сигурен дали винаги ще му остане верен. Спомни си баснята на Накор за скорпиона, убил жабата, докато го пренасяла през реката, с което се беше обрекъл сам, и реши, че Каспар може би не е единственият скорпион, с който трябва да се съобразява.
След убийството на Гарвана в земята на ородоните Тал често си мислеше как би могъл да надвие Каспар. Представяше си как го пробожда със сабята си и му казва кой е всъщност. Представяше си как се промъква в покоите му в тъмна доба по тайните проходи за слугите, за да избегне охраната му. Сега, изглежда, имаше и друг избор.