Глава 11
Саладор
Каретата трополеше по улицата.
Тал и Амафи се бяха запътили към наетата с посредничеството на един от агентите на Каспар в Саладор къща. В това пътуване Тал не действаше в качество на официален представител на херцога. Никакви посланичества, никакви дипломатически задачи, никакво представителство на Оласко в двореца на херцога на Саладор. Никой не биваше да знае, че е агент на Каспар, нито за баронската му титла. За всички в Саладор Тал трябваше да продължи да е скуайър Тал Хокинс, завърнал се в града, в който бе живял преди години.
Имаше си план и знаеше какво се очаква от него, както и съдбата, която щеше да го сполети, ако го заловят или се провали. Все пак си наложи да обмисли плана отново, защото имаше чувството, че като че ли нещо му убягва. За първи път, откакто бе постъпил на служба при Каспар, изпитваше несигурност. Знаеше всяка подробност от плана си но нещо непрекъснато го разсейваше.
И беше така от нощта, в която бе видял Око на синекрил примкар в цитаделата.
Амафи бе открил съвсем малко. Някакъв търговец, Боуарт, го викали от време на време да изнася мъртъвците от цитаделата. Никой не знаел къде отнася труповете. Изкупувал и умрели животни. Май имал и връзки с търговията на роби в Кеш и с контрабандисти по южните острови.
Но след като Око на синекрил примкар му бе продадена от бандата разбойници на Гарвана, можеше да има и други оцелели. Тал разбираше защо Око на синекрил примкар е пощадена: тя беше възхитително момиче. Разбираше също защо са я сложили на най-черната работа. Макар да можеше да преживее едно изнасилване, тя щеше да се бори до сетната капка сила като всяка жена от оросините и никога нямаше да се подчини да работи в курвенски бардак. Всеки робовладелец, който би я закупил от бандата на Гарвана с тази цел, щеше да е жестоко разочарован.
Но да научи, че тя, а навярно и други, са оцелели, объркваше всичките му планове, преобръщаше света му. От деня на нападението бе приел, че е последният от своя народ, защото до ушите му не бе достигала никаква вест, че някой оросин се е добрал до хана на Кендрик или друго някое място из района. Щеше да е логично, ако някой е оживял, да го докарат в Оласко. Но Тал нямаше как да го научи и цялото му съществуване оттогава се основаваше на представата, че никой друг от народа му не е преживял до този ден. Никой, за когото да мисли. Никой, заради когото да живее.
Житейският му път беше ясен, ала за първи път, откакто бе поел по пътя на възмездието, той вече имаше основание да живее. До мига, в който видя Око на синекрил примкар, му беше все едно дали ще оцелее, стига да отмъсти за своя народ. Ала сега трябваше да оцелее. Трябваше да унищожи капитан Хавревулен и херцог Каспар и да оцелее, за да може да намери Око на синекрил примкар и също и други, които можеше да са оцелели, и може би, някой ден, да се върне с тях в родните планини и да разпалят отново искрата на оросините, колкото и нищожна да е.
Амафи долавяше промяната у Тал и по няколко повода го попита какво му е. Тал отклоняваше въпросите със смътни отговори, че е угрижен за заповедите на Каспар.
Непрекъснато си напомняше, че каквото и да се е променило, едно си остава постоянно. За да оцелее, трябваше да изпълнява заповедите на Каспар дотогава, докато Каспар не бъде унищожен. А дотогава трябваше да е негов верен слуга.
Каретата спря пред наетата къща и кочияшът им отвори. Тал слезе, отиде до къщата и почука на входната врата. Амафи вървеше на крачка зад него.
Едно момиче отвори и каза:
— Да, сър?
— Аз съм скуайър Хокинс. Момичето отстъпи встрани.
— Добре дошли, скуайър. Аз съм Маджери. Тал влезе и каза:
— Това е слугата ми. Казва се Амафи. Кой друг е тук?
— Готвачът, сър. Е, в момента не е тук, но е от персонала. Излезе на пазар. Научихме за пристигането ви вчера от собствениците на къщата. Да ви направя чай?
— Да, благодаря. Някой друг?
— Само това сме, сър. Когато къщата не е заета, аз чистя, а Люсиен прави по нещо да хапнем. Просто не знаем какво е нужно, докато не пристигне наемателят.
Тал видя дневна и коридор, водещ несъмнено към кухнята. От дясната страна на коридора, зад дневната, се виждаше врата за друга стая.
— Какво има там? — попита Тал.
— Там е килерът, сър.
— Няма ли трапезария?
— На горния етаж, сър. Къщата е малко странна, но е приятно, като свикне човек.
Тал кимна и каза:
— Добре, качвам се горе. Амафи ще внесе багажа, а ти направи чая.
Тръгна да разгледа къщата и се увери, че описанието на момичето е точно. Малката къща беше с приятен изглед към централния градски площад, точно срещу пътя, водещ към замъка на херцога на Саладор. Трапезарията на горния етаж беше с прозорци от пода до тавана, с прекрасна гледка. Освен нея горе имаше две спални, едната малко по-голяма от другата. Докато оглеждаше стаята, която щеше да е негова, Тал разбра защо точно тази къща е избрана от агента на Каспар. Защото имаше едно уникално качество: една тясна вратичка водеше към малка тераса на покрива, която приличаше на палуба с нисък железен парапет. Беше с изглед срещу замъка на херцога и спускащите се към залива квартали. На терасата имаше масичка и два стола. Беше чудесно място за чаша вино по залез.