— Кръчма ли?
— В Ролдем частните клубове за вечеря са последният писък на модата. — Тал му описа „Доусън“, „Метропол“ и още няколко. — Най-добрите готвачи там, онези, които в Батира ще наречете майстор готвачи, са хора с положение и много богати.
Маджери, която беше слушала мълчаливо, промълви:
— О, сър, това би било чудесно.
— Ще изляза малко да се позабавлявам. Да видим дали ще мога да ти намеря някой поддръжник.
— Сър, това… просто нямам думи! — възкликна Люсиен.
— Е, просто продължавай да готвиш така и двамата ще сте щастливи. — Тал избута стола и стана. — Но само ще кажа, че в пудинга можеше да се сложи още щипка джинджифил.
Люсиен изглеждаше готов да възрази, но се овладя навреме.
— Може би сте прав, скуайър. Тал се засмя.
— Пудингът си беше чудесен. Исках само да видя дали можеш да си мълчиш. Да спориш с майстор готвачи е все едно да се опитваш да задържиш прилива.
Маджери и Люсиен също се засмяха, леко смутени.
— Е, това е всичко за тази вечер — каза Тал и се обърна към Амафи, който стоеше до рамото му по време на вечерята. — Хайде, хапни и ти. Доста е добро. След това ще ме намериш в клуба „Палатът на Рутия“. Време е Саладор да си спомни за мен.
Предната нощ беше вечерял в една малка кръчма и бе поиграл хазарт в едно заведение близо до централния площад, но и на двете места не беше срещнал някой от предишните си познати. Беше се представил на собствениците на двете заведения, за да се разчуе вестта за завръщането му, но бе решил, че му е нужно по-показно завръщане. „Палатът на Рутия“ беше най-популярната зала за хазарт в града и там го познаваха добре.
— Да, ваше великолепие. Ще ви догоня веднага щом се нахраня.
Тал излезе. По целия път до хазартната зала трябваше да се бори с чувствата си. Всичко се беше променило след онази нощ в цитаделата. Сякаш беше затворен в някаква клетка, направена от мисли и чувства, а не от желязо… но не беше по-малко тягостен затвор.
Чувстваше се непрекъснато на ръба на гнева, толкова силно бе желанието му да се отклони от онова, което се бе превърнало в основание за съществуването му, желанието да отмъсти за своя народ. Сега изведнъж се бе оказал окован, пленник на сили, които го теглеха в една или в друга посока. Заболя го за миг при мисълта, че Око на синекрил примкар преживява поредния си непоносимо тежък ден в робство, и закопня за простичката радост, която можеше да изпита човек като Люсиен само от похвалата, че работата му е добра.
Спря, облегна се на стената на един дюкян за брашно със спуснати за нощта кепенци и усети, че не е в състояние да направи нова стъпка. Гърдите му се бяха стегнали, ямата, зейнала в стомаха му, сякаш пропадаше бездънна. Изведнъж, съвсем ненадейно, в очите му бликнаха сълзи. Болката, за която мислеше, че отдавна е забравена, бликна някъде дълбоко отвътре; след нея — гневът заради онова, което му бяха причинили боговете, после — тъгата за всичко, което бе изгубил. Близо половин час стоя така, в това тихо място, без да обръща внимание на редките минувачи, които го поглеждаха и го подминаваха: мислеха го за пиян или навярно — за луд.
След това осъзна капана, който му поставяше собственият му ум. По този път го чакаше самоунищожението. Не можеше да напусне службата при Каспар, нито да се отрече от клетвата си. Можеше само да изтърпи докрай, докато не се освободеше или не умреше. Но за да оцелее, докато е на служба при Каспар, трябваше да е непоклатим като скала, студен като лед и корав като стомана. Чувствата можеха да го унищожат по-бързо и от най-опасния дуелист.
Вдигна глава към няколкото звезди, надникнали иззад облаците над залива. Студената захапка на морския бриз му напомни: беше точно толкова слаб, колкото сам си позволеше да бъде. Тъгата, гневът и угризенията бяха честно придобити, заплатени бяха с кръвта на други и не беше нужно да се извинява на никого за тях, най-малкото на самия себе си. Но не можеше да си позволи да ги изпитва. Трябваше да ги признае и след това да ги отхвърли, защото да се вкопчи в тях, да ги пази живи в сърцето си щеше да означава да се самообрече и да обезсмисли всичко, което бе направил дотук.
Трябваше да унищожи Каспар и да оцелее — и едва тогава щеше да може да се чуди каква съдба са му отредили боговете заради тъмните му дела. Ако оцелееше, навярно щеше да може да намери Око на синекрил примкар и да я освободи от плена й. Ако оцелееше, навярно щеше да може да си намери истински дом в някой от градовете, които бе опознал. Ако оцелееше, навярно щеше да може да финансира хранително заведение с млад майстор готвач като Люсиен. Навярно щеше да може отново да намери любовта. Навярно някой ден щеше да може да бъде добър съпруг и баща. Ако оцелееше.