Беше си създал рутина, с чиято помощ да опази разсъдъка си. Основаваше се на три принципа: че отчаянието е първият убиец; че мисията му в живота да отмъсти за своя народ ще се провали, ако умре; и че умът му трябва да остане буден, за да не остане незабелязана нито една възможност за бягство.
За да запълва времето си, правеше умствените упражнения, на които го бяха научили на Острова на чародея: да си спомня в най-големи подробности неща — прочетени книги, изиграни партии шах, разговори с други ученици и с учители. Понякога потъваше в спомени за часове наред, сякаш наново изживяваше преживени някога неща.
Избягваше обаче капана да се изгуби в тези спомени и предпочиташе да не си припомня любящи женски прегръдки, възбудата на лова, удоволствието от печеленето на карти. Такива спомени бяха клопка, избягване на страданието, което понасяше в Крепостта, и с нищо нямаше да му помогнат да се подготви да сложи край на своя плен.
И за да избегне още повече съблазънта на безсмислените спомени, поне веднъж на ден се отдаваше на голо наблюдение, било на зидарията на стените и пода в килията, било през прозореца.
Доколкото бе по силите му, се стараеше да не мисли за мръсотията. Беше убедил Уил когато може да му носи малко повече вода и с нейна помощ се опитваше да се опази чист. Жалка утеха, но все пак беше някаква утеха, а и той правеше всичко, което можеше, за да облекчи донякъде неумолимата безизходност на положението си. Накор веднъж му беше казал, че радостта в живота често идва от малките победи, нищожните триумфи, и макар извличането на удоволствие от влажна кърпа и студена вода да беше невероятно, той все пак се домогваше до него.
Полагаше всички усилия да се поддържа във форма. Беше трудно при тази жалка храна и постоянния студ. Знаеше, че е загубил много тегло, ала сега, когато времето се затопляше, се чувстваше обновен. Упражняваше се в тясното пространство на килията си, тичаше на място, издърпваше се с лявата ръка на железните пръчки на прозореца. Измисляше начини да приспособи към средата си упражненията, които бе научил от Накор на Острова на чародея. Не беше в пълна форма и трудно можеше да се каже, че е силен, но поне се поддържаше толкова здрав, колкото позволяваха обстоятелствата.
Поддържаше дневния си режим и държеше ума си ясен и остър. Знаеше, че рано или късно — след месец, година, десет години — все ще се случи нещо. Все нещо ще се промени. И когато тази промяна дойдеше, той щеше да е готов.
В края на втората си година в Крепостта Тал се беше научил да използва максимално осакатената си ръка. Можеше да я използва не само за да пази равновесие по време на упражненията си. Беше измислил начини да дърпа, да бута и да носи с нея. Един следобед, докато седеше на сламеника, вратата се отвори и влезе Уил.
Този път беше с празни ръце и Тал попита:
— Не е време за вечеря и не носиш нищо. Приятелска визита ли е това?
— Дойдох да ти кажа, че вечерята ще закъснее.
— Защо?
— Умря Чарлз, готвачът.
— Какво се е случило? — попита Тал, винаги любопитен за всичко, което можеше да наруши монотонността на дните му. Почеса се по брадата, която вече бе израсла до гърдите му.
— Не знам точно — отвърна Уил и седна на пода. — Изнасях както обикновено кашата тази сутрин, а като се върнах, го заварих да лежи по очи на пода. Обърнах го, а очите му бяха широко отворени, сякаш нещо го беше стъписало. Лицето му беше пребледняло, а устните посинели. Много смущаващо, ако нямаш нищо против, че го казвам.
— И кой ще го замести?
— Не знам. Но предположих, че докато Зирга реши кой да готви, ще мине доста време, докато се приготви вечерята. Ако не и много по-дълго, ако новият готвач трябва да помогне да изгорим Чарлз.
— Благодаря, че ми каза.
— Няма нищо.
Когато Уил се обърна да излезе, Тал го спря:
— Уил?
— Да? — отвърна Уил през рамо.
— Ако стане дума, напомни на Зирга, че умея да готвя. Уил кимна.
— Ако стане дума, да. — И излезе.
Тал отпусна гръб на стената. Зачуди се дали това няма да се окаже възможността, която бе очаквал. Постара се да сведе до минимум надеждата си и се върна към медитацията си. Но за всеки случай започна да си припомня готварските уроци с Лео в хана на Кендрик.
Вечерята така и не дойде.
В крепостта явно нямаше много затворници, защото на другата сутрин, след като не се появи и закуската, Тал чу само няколко гласа от съседните килии да се оплакват. Седеше и чакаше.
Някъде преди обед резето на вратата изстърга и влезе Уил, последван от Анатоли, един от двамата пазачи, които го бяха посрещнали на кея, а след него — и Зирга.