Другият беше политически затворник, бившият баронет Висня, който бързо се съгласи на всякакви условия, които Тал можеше да му наложи срещу шанса да получи свобода и да отмъсти на херцог Каспар.
Тал не хранеше голяма надежда, че тези хора в края на краищата ще се окажат благонадеждни, но засега искаше всички, които не работят за Каспар, да са на негова страна, когато дойде моментът да направи хода си. Имаше план, но го пазеше за себе си, не споделяше подробностите дори с Уил.
Бившият крадец му беше станал верен като паленце. Освен вечните му благодарности, че Тал бе подобрил участта му, вече бе убеден, че Тал е способен на всичко, стига наистина да го поиска. Но Тал неизменно му отговаряше с усмивка:
— Мисли само за текущата си работа, Уил.
Минаха още седмици, след това пристигна друг кораб, този път с провизии и нов готвач. Зирга отиде на кея и когато разбра, че Тал вече няма да е нужен в кухнята, видимо посърна.
Новият готвач влезе в кухнята, огледа я и заяви:
— Бива я.
Тал погледна Уил и тръгна към вратата. Зирга го спря:
— Ти къде? — Връщам се в килията си, началник.
— Чакай малко. — Зирга се обърна към готвача. — Как се казваш?
— Ройс. — Беше набит мъж на средна възраст и имаше вид на заклет пияница. Лицето му беше подпухнало и челюстта му висеше отпусната, под очите му имаше тъмни кръгове.
— Защо си тука?
Готвачът примига като бухал на светлината на фенер.
— Какво?
— Защо си тука? Какво направи, че да те махнат от последната ти работа?
Ройс се поколеба.
— Ами…
— Недей да ме лъжеш! — изрева Зирга. — Напил си се на работа, нали?
Мъжът наведе очи и кимна.
— Да, сър. Работех в един хан, „Рошавата девица“, и заспах, докато печах едно агне на шиш. Лойта се подпали и… ханът изгоря до основи.
— Ха! Така си и мислех. — Зирга бутна Ройс в гърдите с показалец. — Помолих да ми пратят пазач, преди четири години! Тъй че сега ти си пазач. — После посочи Тал. — Ти продължаваш да си готвачът, докато не ми пратят някой, който няма да подпали крепостта.
Ройс сякаш се канеше да възрази, но набързо премисли. Сви рамене и погледна Зирга.
— Какво трябва да правя?
— Засега ще помагаш в кухнята. Анатоли, ти ела с мен. Тал се усмихна на Ройс и каза:
— Ще спиш ей там. — Посочи му стаичката, където беше живял Чарлз, предишният готвач. — Остави си там нещата. После ела да измиеш зеленчуците.
— Това го мога — отвърна Ройс, надигна торбата си и тръгна към вратата.
— Какво пък, не може да е по-зле от Анатоли в помощта тука — измърмори Уил.
Тал потръпна.
— Не говори така. Рутия слуша.
Уил кимна и направи знака против уроки при споменаването на Богинята на късмета.
Включването на Ройс се оказа сполучлив ход. Въпреки че беше пияница, той имаше опит в кухненската работа и бързо се нагоди към ежедневието, което освободи много от времето на Тал.
Тал използваше свободното си време, за да обикаля острова. Правеше го стъпка по стъпка, оставяше се Зирга да го види навън на стария параден плац как оглежда кокошките или прасетата. След това, месец по-късно, когато Зирга се натъкна на него в малката ливада на подветрената страна на острова да наглежда добитъка и овцете, управителят не възрази.
Към края на третата зима Тал вече познаваше острова толкова добре, колкото беше познавал родните си планини. Знаеше кой е най-бързият път до северния бряг, където имаше малка горичка с кошер пчели. Опушваше пчелите и прибираше меда им, както го беше учил дядо му, а Зирга проявяваше склонност да не споменава нищо за обиколките му, след като храната продължаваше да е чудесна.
Като че ли никой от пазачите не забеляза, че Тал е преместил двамата затворници от тъмницата. Всички предполагаха, че Зирга го е разпоредил, а Зирга така и не си направи труда да нагледа килиите. За Зирга всичко си беше наред, поне засега.
Междувременно Тал беше опознал добре всички затворници — често им носеше храната лично. С информацията, която Уил му даваше с готовност, и с личните си разговори с хората Тал си беше съставил добра представа за какво е годен всеки от тях.
Бяха интересна смесица, повечето политически затворници, което му осигури ядро от петима бивши благородници като Висня, хора, които познаваха добре двора на Каспар и администрацията на Оласко. Тал бе решил да се погрижи тези хора на всяка цена да стигнат невредими до дома си. Те щяха да му осигурят съюзници, когато се върнеше в Опардум, защото всички имаха приятели и семейства.
Другите тринадесет мъже бяха обикновени убийци, изнасилвачи, обирджии и дребни крадци, хора, осъдени да отидат в Крепостта на отчаянието заради някаква особеност в делото им или защото съдията бе пожелал да изпитат повече страдание, отколкото можеше да им донесе кроткото увисване на бесилката. От тези хора можеше да се лиши, но в началото щяха да му трябват силни и безскрупулни мъже, ако искаше да оцелее.