Уил намери два раменни колана с халки за ками и ги запълни с шест-седем ножа. Тал избра рапира, с оръжеен колан и ножница, която можеше да намести на дясното си бедро. После каза на Куинт:
— Съжалявам, че не упражнявах повече лявата си ръка в Двора на майсторите.
— Въоръжени сме и снаряжени добре, но как ще се махнем от тази скала? — изсумтя Куинт.
Тал даде знак на всички да го последват и тръгнаха тихо към килера. Той посочи една купчина вързопи и нареди:
— Всеки взима по един.
Мъжете се подчиниха и той ги поведе обратно към кухнята.
— Отворете ги — каза тихо.
Във всеки вързоп имаше кремък, прахан, огниво и други полезни неща, както и сушено телешко и сухар. Тал отиде до една каца с ябълки, бързо хвърли по две на всеки от мъжете и нареди:
— Уил, донеси меховете. — После мина набързо покрай рафтовете и добави още хранителни припаси към всеки вързоп.
— Защо е цялото това спотайване? — изръмжа Мастерсън. — Защо просто не убием Зирга и другите?
— И да рискуваме някой да пострада? Иска ли някой да остане тук с четири трупа и счупена ръка? — Никой не отвърна. — Куинт е единственият напълно здрав тук. Ще ни трябва всеки, ако се надяваме на някакъв шанс.
— Не трябва ли да вземем повече храна? — попита барон Висня.
— Колко далече отиваме? — бързо попита друг.
— Тишина! — скастри ги Тал и когато всички млъкнаха, каза тихо: — Или изпълнявате заповедите, или се връщате в килиите. Край на въпросите.
Никой не се обади повече и Тал даде знак на един от затворниците да помогне на Уил да раздаде меховете.
— Напълнете ги отвън от кладенеца.
Последваха го навън и след като меховете бяха напълнени, Тал ги поведе към северния бряг. Заслизаха по една стръмна пътека и когато стигнаха до пясъка, Тал им даде знак да стоят плътно един до друг, за да не се изгуби някой в тъмното. И трите луни бяха залезли, но той добре знаеше къде е малката пещера, която бе открил преди две години, и каза:
— Махнете тези камънаци.
Пещерата беше плитка и ниска и двама от мъжете трябваше да коленичат, за да влязат. Вътре намериха дълги колове и по-къси дървени трупи, намотки въжета, сандъче пирони и чук.
— Сега какво? — попита Хавревулен.
— Сега правим сал — отвърна Тал. — И то бързо. Разполагаме с по-малко от четири часа.
Мъжете веднага се заловиха да сковат дърветата, които Тал старателно бе насякъл и довлякъл до брега. Беше се драскал, изтървавал ги беше върху краката си, падал беше по пътеката и си беше печелил отоци, разтягания на мускули и забили се в кожата трески, но за две години бе успял да отреже осем дървета, да ги почисти от клоните и да ги домъкне по пътеката от гората горе. Прътите се бяха оказали много по-лесна работа, тъй като ги беше открил струпани в един изоставен склад близо до външната стена. Дървото беше старо, но добре изсъхнало и годно за употреба. Тях ги беше донесъл до пещерата преди седмица.
Няколко мъже стегнаха прътите върху трупите и салът вече беше готов. Тал вдигна единствената мачта и я укрепи в центъра с помощта на четири застъпващи се дъски, заковани здраво за трупите. Платното беше от чаршаф, сгънат и съшит във форма на триъгълник, стегнато на върха на мачтата. Можеше да се разтвори отдолу и да се върже за задния прът.
— Не можем да се качим всички на това нещо — обади се някой.
— Няма всички — отвърна Тал и нареди на Уил: — Ей там има още една купчина плавей. — Посочи в тъмното. — Вземи няколко души и го разчистете.
Уил изпълни заповедта и скоро мъжете се върнаха с голямо сгънато промазано платно. Поставиха го от лявата страна на сала.
— Сложете си вързопите в платното, оръжията също — каза Тал. — После го вържете здраво и го стегнете за прътите.
След като укрепиха големия вързоп, Тал продължи:
— Планът е следният. Остават месец и половина до три, преди да дойде следващият кораб. Това ни дава достатъчно време да се махнем от острова и да потърсим безопасност, преди Зирга да успее да извести в Оласко, че сме избягали. А ако корабът пътува направо за Опардум, това ни дава още две седмици.
— Има силно течение и ще го оставим то да свърши част от работата ни, като ни избута на север — продължи високо. — Повечето от вас са твърде слаби, за да плуват повече от няколкостотин разтега, но можете да се държите, а останалите ще ритаме. Вятърът също ще ни свърши малко от работата. Ще се редуваме в тласкането на сала към брега. Някой като се изтощи много от висенето, може да се качи за малко на сала да си отдъхне. По мои сметки ще ни отнеме няколко часа, докато се доберем до континента, а междувременно течението ще ни отнесе на север. Би трябвало да стъпим на брега на пет или шест мили оттук.