Анатоли се подчини, а Зирга огледа кухнята и каза:
— Заделил съм малко злато, тъй че може и да си намеря някоя работа в графство Конар. Имам братовчед в едно село близо до границата със Салматер. Може да има място за мен. Където и да свърша, момчета, ще е много далече оттук. — След което въздъхна със съжаление. — Но специалитетите на тоя мръсник Тал наистина ще ми липсват.
Другите трима закимаха съгласни. Ройс се залови с готвенето.
Към обед Тал прецени, че са се отдалечили на север повече, отколкото беше предвиждал, и че е по-трудно да се доближат до континента. Като че ли изобщо не успяваха да се приближат към сушата, колкото и упорито да гребяха. Виждаше смътно белите гребени на вълните, разбиващи се в брега, и знаеше, че са на не повече от две мили от него, но за последния час като че ли не се доближаваха изобщо.
Погледна мъжете във водата и видя, че някои проявяват признаци на изтощение и са готови да се предадат на студената вода. Заповяда на гребците да слязат във водата, махна на Уил да го последва и също скочи в морето. След това нареди на тези, които изглеждаха най-уморени, да излязат и да се изсушат колкото могат на слънцето. Духаше лек топъл вятър, който щеше да им помогне да изсъхнат, но за яд на Тал духаше на североизток, тъй че примитивното платно нямаше да им е от полза.
Загледа внимателно и видя, че двама от току-що излезлите от водата са в сериозна беда. Зъбите им тракаха неудържимо и те едва успяваха да се задържат върху трупите.
— Дръжте се здраво — подвикна им, после кресна на другите: — Ритай!
Всички удвоиха усилията си. След няколко минути Тал извика:
— Приближаваме ли се?
— Според мен, да — отвърна един от гребците.
— Още час! — извика окуражително Тал. — Още само час и сме на брега!
Това-сякаш поободри всички и Тал реши, че късметът все още не му изневерява. Мислил беше, че ще загуби поне четирима или петима, докато се доберат до континента, но засега изглеждаше, че всички ще успеят да стъпят на сушата.
И тогава видя първия плавник на акула да цепи през водата към сала.
Глава 16
Оцеляване
Тал зяпна.
Онемял от ужас, загледа как плавникът на акулата се завъртя и се насочи към сала. Преди да успее да извика, главата на един от мъжете изчезна под водата, все едно го беше сграбчила невидима ръка и го бе дръпнала надолу.
Миг след това мъжът отново се показа на повърхността, ококорил очи от изненада и без много да му е ясно какво е станало. После задиша задъхано и от гърлото му се изтръгна хриплив вик, който бързо се извиси в крясък.
— Акули! — изрева един от гребците и посочи надясно от сала. Още плавници пореха водата.
— Не се качвайте на сала! Всички ще потънем! — викна Тал.
Огледа се, видя, че хората около него са на ръба на паниката, и изрева:
— Ритай! Ритай колкото сила имаш!
Водата закипя от ритащите крака. Мъжът, когото бе атакувала акулата, погледна за миг Тал и устата му се задвижи, без да издаде звук. След това очите му се изцъклиха, главата му потъна, но тялото му изплува. Двата му крака бяха отхапани.
А след това Тал видя тъпата муцуна на акулата, докато тя се издигаше от дълбините; блъсна трупа, зейналата й зъбата паст го сграбчи и го дръпна надолу.
— Ритайте, проклети да сте! — извика Уил.
Мъжете, които седяха между гребците, се наведоха и загребаха с ръце, сякаш тази нищожна помощ щеше да ускори движението на сала. Тал заоглежда вълните и видя, че един плавник се приближава отдясно. Посочи и извика:
— Акула!
После викна на гребеца, който беше най-близо до пътя на акулата:
— Удари я!
Мъжът погледна към акулата, която сякаш връхлиташе право срещу него, и инстинктивно се опита да се изправи. Изрева ужасено, и загуби равновесие и падна във водата право пред акулата.
— Излизай! — извика му Тал.
Зад първата акула идваше друга. Мъжът изчезна във водата, после подаде глава и понечи да изкрещи, но издаде само глухо гъргорене. Вълните завряха от кипнала вода и кръв.
Тал се засили и хвана греблото. Обърна се и изрита, за да се върне до сала. Задържа дъха си, изрита още два пъти и усети как две ръце го издърпаха от водата.
— Полудял ли си? — извика барон Висня.
— Греблото ни трябва! — отвърна Тал и изплю нагълтаната вода.
Висня го взе и замести падналия гребец.
— Ако се приближат, бийте ги с греблата — изрева Тал. — Ритайте ги, удряйте, правете всичко, за да ги разкараме!
Погледна към брега. Бяха се доближили малко, но напредването продължаваше да е мъчително бавно. Вкопчи се безпомощно в мачтата, надигна се и загледа кръжащите акули. Две-три се стрелнаха към мястото, където последните две бяха издърпали гребеца, привлечени от петното кръв.