Изведнъж още един от тикащите сала бе дръпнат под водата и мъжете от двете му страни се развикаха, единият се опита да се покатери на сала. Капитан Куинт го избута обратно и изкрещя:
— Ритай, дявол те взел!
Един, седнал отпред, на лявата страна на сала, се хвърли във водата и заплува към брега. Тал беше виждал достатъчно плувци, за да разбере, че този е неопитен. Пляскаше и риташе панически, хабеше излишно енергия и бързо щеше да се изтощи. Подхвърли на Уил:
— Трябваше поне да си събуе ботушите.
Нито една акула не се доближи до плувеца — те като че ли засега бяха доволни да се хранят с вече убитите, но някъде по средата между сала и прибоя главата на плувеца потъна под водата и не се показа повече.
Тал отново прецени напредването им и видя, че са много по-близо до брега. Издигането и пропадането на сала се усили от прибоя.
— Ритай по-силно! — изрева той. — Вече почти стигнахме!
Салът изведнъж се разтърси, ударил се сякаш в подводна скала, и двама души паднаха във водата отдясно. Отдолу последва втори рязък удар и Тал извика:
— Има една под нас!
Двамата сред вълните се мъчеха отчаяно да се изкатерят на сала. Единият изчезна под водата пред очите на Тал. Другият стигна до сала и се покатери, беше изтървал греблото си. Първият така и не се появи, но водата потъмня от кръв.
Тал извика:
— Всички във водата!
Скочи във водата до мъжете, които тласкаха сала отзад, подпря със здравата си ръка и зарита.
С по-малко хора на палубата и повече бутащи мъже салът бързо набра скорост. След няколко минути напорът на вълните го тласна още по-близо до сушата. Тал извика:
— Плувай към брега!
Беше добър плувец като момче, но тогава плуваше с две ръце. Замъчи се да поддържа някакъв ритъм, риташе колкото му сили държат.
Изведнъж дясното му стъпало опря в нещо… Пясък! Вълните вече се разбиваха в брега пред него. Тал се изправи, загази напред и се огледа. Някои продължаваха да плуват зад него, други вече газеха към брега.
Видя зад тях капитан Куинт и му извика:
— Дръж сала!
Капитанът се обърна към сала, който подскачаше върху вълните, и извика на другите да му помогнат да го издърпа. Двамата най-близо все едно не го чуха, толкова обезумели бяха, но третият се обърна и се подчини; скоро се присъединиха и други и задърпаха сала към брега.
А после се строполиха на пясъка и се разридаха. Изтощени, изнемощели и ужасени — ала свободни.
Тал ги огледа и започна да ги брои.
Когато приключи, осъзна ужасния факт: до брега се бяха добрали само единадесет души. Един се беше удавил, а акулите бяха изяли четирима пред очите му. Значи още един бе станал тяхна жертва или се беше удавил в усилието си да доплува до брега.
Барон Висня, Мастерсън, капитан Куинт, самият Тал и още седем мъже седяха подгизнали на пясъка. И изведнъж се сети: нямаше го Уил.
Погледна кипналите вълни, чуваше шума на прибоя и задъханото дишане на изтощените мъже. За един кратък миг очакваше да види Уил да се покаже от водата и да закрачи към тях, но след минута трябваше да си признае горчивата истина: Уил беше загинал.
Погледна към небето. Беше един час след пладне. Пътуването от острова им бе отнело седем часа и им струваше шест живота, а тепърва ги чакаха няколкостотин мили поход. Единствената му утеха засега бе само това, че е свободен и че преследвачите им няма да се появят още седмици, ако не и месеци. Можеше да се съсредоточи в бавно и стабилно придвижване напред, да пази хората си живи, за да стигнат някъде, където да започне реализирането на плана си.
Хвърли още един поглед към морето, обърна се и каза:
— Да вземем оръжията и провизиите от сала, а после трябва да си намерим място за лагер и да запалим огън.
Мъжете бавно се заизправяха и започнаха да изпълняват заповедта на своя водач.
Дженкинс лежеше неподвижно, със сгърчено от болка лица, докато Тал режеше крака му с ножа. Змията, която току-що беше убил, лежеше на няколко стъпки от тях и още се гърчеше: Тал бе отсякъл главата й.
— Ще умре ли? — попита Куинт.
— Не. Но ще му се иска да не е жив, преди отровата да го съсипе съвсем.
Сряза над белезите от змийските зъби и изсмука с уста колкото можа повече от кръвта и отровата.
Намираха се сред скалиста равнина, на десет мили навътре в сушата.
Куинт погледна небето, после падналия и каза:
— Добре. За днес стига. Съберете дърва и да палим огъня. Тал си замълча. Куинт бе оставил естествения си навик за лидерство да изплува на повърхността и вече си бе присвоил ролята на помощник-командир. Тал не възразяваше. Редът бе нещо добре дошло в малкия им отряд.