— Какъв?
— За армия трябват пари. Как ще намерим пари?
— Ти ни заведи до Калеш’каар, аз ще ни намеря пари — отвърна Тал.
— Ще направя всичко по силите ми — рече Куинт. — Защо не легнеш да поспиш? Аз ще поема първия пост.
— Събуди ме след два часа — каза Тал.
Разви вързопа си и легна. Мислеше за казаното от Куинт. Спомни си деня, за който Куинт бе споменал, защото тъкмо той бе момчето, простреляно от Гарвана с арбалета. Можеше най-подробно да си спомни как капитанът се обърна към Гарвана, докато лейтенант Кемпънийл седеше на коня си от другата му страна, и как устата на Куинт се раздвижи, сякаш той предупреждаваше Гарвана за приближаването на Тал. И много добре помнеше как Гарвана небрежно вдигна арбалета и го простреля.
Тал въздъхна. Свръзка или не, Куинт все пак беше там, когато селото му бе унищожено. Неприязънта му към Гарвана не променяше нищо. Един ден Куинт трябваше да умре от неговата ръка.
Но малко преди да потъне в дрямка, Тал все пак се зачуди дали тъкмо Куинт не е човекът, спасил Око на синекрил примкар, и дали не е спасил и други.
Спа два часа, Куинт го събуди, а след още два часа той на свой ред събуди Висня и пак легна да спи. На заранта се пробуди, разкърши рамене и погледна над загасналия огън. Дженкинс беше издъхнал.
Пещерата остана техен дом за седмица. Всички бавно възвръщаха силите си. Тал заложи примки и налови достатъчно зайци, катерици и една тлъста пуйка, така че се хранеха сравнително добре. Намери и диви плодове и малка горичка с растения, познати му от родния край. Корените бяха ядливи и засищаха, стига да ги печеш бавно няколко часа. Тъй като нямаха котел, той измисли начин да ги сготвят. Уви грудките в листа и ги постави в една дупка, която напълни с горещи камъни, и ги свари, като сипа вода върху тях. Процесът бе досаден и трябваше да се повтори много пъти, но всички останаха доволни от добавката към храната.
Тал вече се чувстваше по-силен, отколкото след напускането на Крепостта, и знаеше, че след още няколко дни трябва да започнат следващия етап от пътуването си. Куинт дойде, седна до него и го попита:
— Смяташ ли, че Каспар ще се опита да ни намери?
— Ти го познаваш по-добре от мен. Какво мислиш?
— Зависи. — Куинт беше измършавял след напускането на Крепостта и вече имаше чорлава брада и мръсна дълга коса. — Може да е твърде зает с поредния си безумен план, за да праща войници след нас, но със сигурност ще има в района агенти, които ще си отварят очите за нас.
— Има агенти в Калеш’каар? Куинт се усмихна.
— Той има агенти навсякъде. Някои работят пряко за него, както беше с теб, други просто са хора, които знаят, че Каспар плаща добре за определена информация. Има доста оласконци, които живеят в Стегата на Бердак, виждал съм донесенията им. Не знам кой точно ги пише, но Каспар разполага с очи навсякъде.
— И какво от това? Измъкнем ли се от Оласко, не може да ни задържи.
— Но може да ни убие — отвърна Куинт и се засмя. — Единственото ми удоволствие напоследък е да си представям как ще кипне, като чуе, че сме избягали. Ще се подразни безкрайно от това, че не знае къде сме, нали го познавам. Ще реши, че седим в някоя кръчма, пием, ядем и спим с курви, смеем му се и го наричаме глупак. Мрачните мисли са най-големият му провал.
Тал не се усмихна.
— Не ме утешава много, че Каспар ще се ядоса. — Вдигна отсечената си дясна ръка. — Той трябва да отговаря за това и за още много неща. Ти може да се примириш с това, че си се махнал от него, и ще си намериш служба другаде, Куинт, но аз съм твърдо решен да го видя как издъхва на острието на меча ми. — Погледът му стана студен. — Но не и преди да съм му отнел всичко. Първо ще унищожа властта му, после ще взема богатството му и тогава ще го убия.
— Мечтите са хубаво нещо, Тал — каза Куинт. — Но погледни къде сме.
Тал огледа голите каменисти хълмове, осеяни с малки горички и храсталаци. Следобедният вятър бе топъл, с обещанието за скорошно лято, птичи песни се носеха отвсякъде. Очите му се върнаха отново на Куинт.
— Е, не съм казал, че ще го направя днес.
Куинт се засмя.
— Добре.
Тал стана и заговори високо на другите:
— Мисля да половуваме още два-три дни и отново да тръгнем на север. Ще ми се да спя в легло, преди да е изтекъл още месец.
После се обърна към Куинт.
— Отивам да проверя примките.
Куинт кимна и се загледа след него. Тал вървеше бавно, понесъл копието, което си бе направил от здрава фиданка, с ножа на колана и сабята в ножницата на хълбока. Бившият капитан поклати глава. Тал вече изобщо не приличаше на някогашния шампион на Двора на майсторите, та дори и двете му ръце да бяха цели. Но пък, помисли си Куинт, той самият вече нямаше нищо общо с някогашния командир на армията на Оласко. Реши да отиде до езерцето, край което бяха минали на път за пещерата, и да се опита да налови риба.