Петима дрипави мъже газеха през блатата. Мръсни локви, покрити със зелена слуз, се стичаха между тинести равнини. Криви дървета осейваха пейзажа, малки ориентири, по които преценяваха местоположението си, докато се движеха на север.
Тал, Куинт, Мастерсън, Висня и още един бивш благородник, Столинко, всички, които бяха останали след бягството от затвора, газеха през дълбоката до глезените вода. Нападаха ги рояци хапещи мухи и дневният зной изсмукваше силите им. Дори след краткия отдих в пещерата състоянието на Донска и Уислия също се бе влошило по време на мъчителния поход и те също бяха умрели.
— Човек би си помислил, че при тази адска жега това проклето място ще изсъхне — измърмори Мастерсън, понесъл на рамо грамадната си брадва.
Куинт изсумтя нещо, което сигурно трябваше да мине за смях.
— На склона сме на голяма планинска верига — каза Тал. — Спря за миг, отри чело и продължи: — Горе вали много, а тази част от околността е като проклета голяма купа, която не се отцежда така бързо, колкото се пълни, каквото и да е времето. — Посочи натам, накъдето вървяха. — Но все някъде там се оттича и когато намерим някой хубав поток с прилични размери да извира от тази каша, той ще ни отведе до реката.
Куинт кимна.
— Ако това, което помня от картите на района, е вярно, би трябвало да стигнем до реката след ден-два.
— А как ще я прехвърлим? — попита Висня.
— Има бродове — отвърна Куинт. — Доста са, не са добре познати, но в докладите ги описват. Щом стигнем реката, тръгваме надолу по течението. Би трябвало да намерим брод до два дни.
— Стига нас да не ни намери някой патрул — измърмори Столинко. Беше кисел човек и не говореше много. На Тал не му беше ясно какво точно е направил, за да оскърби Каспар, но се беше оказал корав мъж, на когото можеше да се разчита, и участваше във всяка тежка работа, без да се оплаква.
— Нашите патрули не влизат толкова навътре — каза Куинт. — Не е нужно. — Направи широк жест с ръка. — Виждате ли смисъл да се пази това?
Бяха останали без храна, а наоколо не се виждаше нищо, което да става за ядене, така че се тътреха уморено напред с надеждата, че скоро ще се измъкнат от блатата. По едно време Тал каза:
— Струва ми се, че навлизаме в по-дълбока вода. И наистина водата вече им беше до коленете. Тал се обърна към Куинт:
— Никога ли не си бил тук?
— Тук — не. Инспектирал съм гарнизона в Бранителя и съм яздил с патрул навътре в сушата, но никога толкова далеко.
— Почакайте малко тук — каза Тал.
Обикаля около тях близо половин час, след което се върна и заяви:
— Водата се оттича натам. — Посочи на изток.
— Какво означава това? — попита Висня.
— Означава, че реката е натам. — Тал тръгна в указаната посока.
След час започнаха да стъпват на по-сух терен, а към залез-слънце видяха сушата да се издига пред тях и надясно, докато блатото се оттичаше отляво, даже се виждаше, че водата се движи.
— Да спрем тук на лагер за нощта — каза Тал и посочи едно възвишение, което трябваше да е сухо. — Утре ще тръгнем по течението и ще видим докъде ще ни отведе.
Не запалиха огън, а нямаха и никаква храна, тъй че на заранта се събудиха уморени и окаяни, но продължиха отново. Както беше предсказал Тал, водата се превърна във все по-бързо течащ поток. След два часа излязоха на едно възвишение и видяха реката.
Тал огледа околността и каза:
— Не виждам никакви следи някой да е бил тук.
— За патрули е твърде много на изток — каза Куинт. — Това е ничия земя. Войската не патрулира, защото дори и контрабандистите я отбягват.
— Защо? — попита Столинко.
— Никой не знае — отвърна Куинт. — Разни слухове. За банди чудовищни същества или диваци, които ядат човешка плът. — Забеляза израженията на спътниците си и се засмя. — Това са само приказки. Живеят тук някакви хора, боговете само знаят с какво се препитават, но общо взето никой не идва насам, защото тази земя не става за нищо. — Посочи реката. — От другата страна е Бердак. Ей натам има една хубава ивица морски бряг и хиляда квадратни мили суша, която няма да свърши работа и на свинар. Блата, по-лоши от това, от което излязохме, солена земя, борови пущинаци, тресавища, кой знае още какво? Всичко, което си струва да се вземе в Бердак, е до петдесет мили от брега. Единственото изключение е град Кулак, който пази прохода към Аранор. Има път от Калеш’каар дотам и също от Владичин връх на север по брега. И един път от Калеш’каар до Залива на предателя и оттам до Владичин връх. Тъй че това е — четири града, три пътя и стотина разбойнически главатари, парвенюта, наричащи се барон този и граф онзи.