— Всеки път, когато някой се опита да построи нещо отсам реката, разбойниците от другия бряг слизат и му го ограбват. Затова всичко, за което си струва да говори човек в Оласко, е на юг — добави Куинт.
— Значи смяташ, че няма да е трудно де прехвърлим реката? — попита Тал.
— О, прехвърлянето може би ще е най-малкият ни проблем — отвърна Куинт и огледа спътниците си. — Ако бяхме седемнайсет души, може би щеше да е достатъчно, за да не ни скочат, но първата разбойническа банда или първият „благородник“, на когото се натъкнем… — Сви рамене. — Първо ще ни прережат гърлата, после ще разберат, че нямаме нищо за крадене. И няма дори да се извинят след това.
— Добре, хайде стига приказки, ами да слизаме долу — каза Мастерсън.
Тал кимна.
— Да вървим.
Заслизаха по брега на потока и откриха, че реката е доста по-далече, отколкото изглеждаше. Стигнаха до нея чак по обяд, малко на запад от вливането на потока в нея. Тал се огледа и каза:
— Вижте цвета.
— Какво му е на цвета? — попита Мастерсън.
— Потокът трябва да влече нанос тука. Плитко е. Ще се опитам да мина.
Тал нагази. Течението беше бързо, но водата не бе прекалено дълбока. Той продължи напред, докато се озова на една третина до другия бряг, а водата беше едва до средата на бедрото му. Спря и огледа за въртопи и течения, после махна на останалите да го последват.
Водата взе да става по-дълбока, а после изведнъж се вля в дълбок канал срещу мястото, където се вливаше потокът. Тал заплува. Всички бяха отслабнали от умора и липса на храна, но той прецени, че след като еднорък човек със сабя и копие може да премине, ще могат и те.
Мастерсън се прехвърли първи след него, другите също.
Куинт огледа околността.
— Е, приятели, добре сте дошли в Стегата на Бердак.
— Радвам се, че се отървахме — измърмори Висня.
— Не се радвай толкова — отвърна му Куинт. — Нещата тепърва ще стават по-трудни.
— Какво ще правим? — попита Столинко. Тал погледна Куинт и отвърна.
— Мисля да тръгнем на север. Намираме пътя и завиваме на изток към Калеш’каар.
— Това щеше да свърши работа, ако не беше фактът, че всеки разбойник в района използва този път. Мисля да го намерим и след това да продължим на запад покрай него, без да го изпускаме от очи, но по възможност без да ни види някой. Всеки, който не носи униформата на някой местен благородник, е добра плячка за убийци, крадци и търговци на роби. Тук има закон, но доста суров, и спорът обикновено се решава според това кой има повече оръжия.
— Точното място за мен — заяви Мастерсън и надигна брадвата, а Столинко подхвърли сухо:
— Един от нас поне е щастлив.
— Е, хайде, денят няма да стане по-дълъг — каза Тал, изкачи се по стръмния речен бряг и пое на север.
— Богове, ще ме побърка тази миризма — изръмжа Мастерсън. Вятърът донасяше до ноздрите им миризмата на готвено. Слънцето залязваше.
— По-тихо — изшепна му Тал.
Лежаха по корем на билото на нисък хълм с изглед към пътя, водещ към Калеш’каар. Край пътя беше вдигнал лагер като че ли робски керван. Трийсетина млади мъже и жени седяха оковани край пътя на дълга верига, вързана за два фургона. Пазеха ги шестима стражи, по трима при всеки фургон.
— Какво мислите, че има в тези фургони? — попита Висня.
— За друго не знам, но храна има — отвърна Тал и се обърна към Куинт. — Откъде са тези роби?
— Кой знае? Ако идват от планините, може да са от пограничен набег в Аранор. Или са нещастници, взети от собствеността на един „благородник“ от друг. Както стоят нещата тук, ако си на повече на един ден езда от замъка на господаря си, те смятат за честно придобита плячка. — Посочи предния фургон. — Виждате ли знамето? Холмалий, графство някакво, с доста голяма войска. От местните е, районът сигурно е негов, затова има само шестима стражи вместо шейсет. Толкова близо до замъка Холмалий никой няма да се меша с кервана му.
— Какво ще правим? — попита Столинко.
Тал огледа замислено четиримата си спътници. Бяха на ръба на пълния срив. Според Куинт до град Калеш’каар им оставаше още ден-два път, но Тал се съмняваше, че ще издържат и още половин ден без нещо за ядене. Бяха минали три дни от последното им хранене, а и то не беше нищо повече от диви плодове.