— Изчакваме да се стъмни. После се промъкваме и убиваме охраната.
— Чудесно — каза Мастерсън.
— На знам дали ще мога да се бия — рече Висня.
— Не се притеснявай — успокои го Тал. — Аз ще поема единия часови, а ако имат втори, Куинт ще го премахне. Ако не изплашим робите да се развикат, би трябвало да ги довършим, преди да са се разбудили.
Тръгна надолу по склона и им махна да го последват. В подножието на възвишението ги отведе до малка горичка.
— Крием се тук, да не би някой от постовете да се окаже толкова изтънчен, че да дойде до хълма да се изпикае.
Зачакаха да падне нощта.
Тал пълзеше. Часовоят седеше, опрял гръб на колелото на фургона, брадичката му се опираше в гърдите. Другите двама пазачи хъркаха край огъня. Всички роби спяха на земята, а в другия край на синджира до другия фургон седеше вторият часовой. Двамата му приятели изглеждаха потънали в дълбок сън.
Куинт пълзеше успоредно на Тал, задачата му бе да убие часовия най-далече от мястото, където се бяха спуснали. Другите трима бегълци щяха да изскочат от дърветата при първия намек за беда.
Тал се доближи още до своя човек, а той изведнъж се стресна и се събуди, усетил сякаш, че някой се приближава. Тал му преряза гърлото, преди да е успял да нададе вик, и той вдигна ръце, кръвта швирна на фонтан между пръстите му. Очите му се оцъклиха и мъжът падна на една страна.
Тал бързо довърши двамата спящи.
Часовоят на Куинт издъхна безшумно, но един от спящите му другари се събуди и извика тревожно. Робите изведнъж се разбудиха, зареваха, завикаха и запищяха, сигурно мислеха, че новият нощен ужас ще им донесе само повече страдания.
Мастерсън и другите двама дотичаха от горичката, бързо надвиха стражите и изведнъж живи останаха само хората на Тал и робите. Колебания нямаше. Край огъня все още имаше храна и петимата настървено се нахвърлиха върху нея.
Тал, стиснал една пилешка кълка, се обърна и видя, че робите дърпат синджира, искаха да го изтръгнат от металната халка, стегнала го за фургона.
— Спрете! — извика им на ролдемски. — Ако искате да живеете, спрете!
Робите спряха. Тал сдъвка и преглътна; никога не беше ял толкова вкусно пиле. После отиде да огледа синджира и робите. Имаше поне двайсет млади жени, всичките много хубави. Всички мъже също бяха млади, здрави и с широки рамене: като за роби изглеждаха изненадващо добре хранени.
Куинт се приближи, дъвчеше комат, от който капеше мед и масло.
— Кой си ти? — попита той младежа срещу Тал.
— Джеси.
— От Аранор?
— Да. От село Талабрия.
— Всички ли сте от Аранор?
— Не — рече една от младите жени. — Аз съм от едно село близо до Кулак. Баща ми ме продаде да си плати данъците.
Куинт огледа още няколко от робите и се засмя.
— Всички ги водят за бардаците, и момичетата, и момчетата.
— Откъде знаеш? — попита Тал.
— Погледни ги. Почисти ги, облечи ги добре, намажи косите им с балсам и богатите търговци от Кеш ще платят теглото им в злато. — Помълча, после запита най-близкото момиче: — Някои от тези… от пазачите ви… взеха ли си своето от вас?
Тя наведе свенливо очи и Тал се смая от хубостта й.
— Не, сър. Пазачите не ни посегнаха.
— Е, това го доказва — каза Куинт. — Обзалагам се, че повечето от тези момичета са девици и ако някой пазач ги пипне, господарят им ще му откъсне главата. — Изгледа ги и извика високо: — Кой ви притежава?
Един от младежите се провикна:
— Мен никой не може да ме притежава!
Куинт се усмихна широко, приближи се до момчето, което беше на не повече от седемнайсет-осемнайсет, и го потупа по рамото.
— Добре казано, младеж. — Ръката му пробяга по лицето и по раменете му. — Някой богат кешийски търговец на вино ще даде мило и драго, за да види такава гладка и непорочна кожа. Иначе ще избият и най-малкия намек на непокорство у теб.
Едно от момичетата се обади:
— Тези мъже работеха за граф Холмалий. Той ни продава на един търговец на роби в града, Яноски. Чух пазачите да си го казват.
Тал — бе хапнал достатъчно, за да потисне спазмите на глад в стомаха си, — предложи:
— Да видим какво има във фургоните.
Както беше очаквал, караха продоволствие за робите, дори цял кафез пилета. Куинт огледа другия фургон и заяви:
— Извадихме късмет.
— С какво?
— Граф Холмалий и Яноски са искали да закарат тези хубавци на робския пазар в Калеш’каар. Тук има достатъчно храна за три пъти повече роби. Всеки от тях ще донесе на пазара четири пъти повече от обикновен домашен слуга или полски ратай. — Почеса се по брадата. — Е, и какво предлагаш да правим с тях?
Тал се усмихна широко.