— Грешиш — отвърна Тал. — Ще ми трябва само една ударна част от може би триста души, подбрани лично и готови да тръгнат по моя команда. Другото — инженери, обоз — ще се осигури от други.
— От кого?
Тал сви рамене.
— От Ролдем и Островите. — Помълча и отново сви рамене. — Може би Кеш, Мискалон, Роскалон, други някои сигурно също ще поискат да се намесят. — Посочи с палец над рамото си, някъде в посока на замъка на лорд Реслаз. — А и от ей там няма да ни липсват доброволци да помогнат в плячкосването на Оласко.
— Намирането на хора за плячкосване е едно, намирането на тия, които ще са готови да се бият преди плячката — съвсем друго. Не забравяй, аз градих армията на Каспар през последните единайсет години. Тя е най-добрата военна сила в района.
— Знам. И разчитам на теб да ми помогнеш да я разгромя.
— Това няма да е лесно — нито самото начинание, нито за мен: много от тези момчета са приятели, а други съм обучавал лично.
— Колко от тях са готови да умрат за Каспар? Куинт сви рамене.
— Познавам мнозина, които биха стояли с мен до края. Тал кимна и попита:
— Но колко биха застанали с готовност срещу теб? За Каспар? Виж, ако заставането срещу хора, които си обучавал и с които си служил, е твърде трудно за теб, знаеш, че по всяко време можеш да напуснеш.
Старият войник отново сви рамене.
— Бездруго нямам нищо по-добро за вършене засега, тъй че спокойно бих могъл да остана.
— Добре — рече Тал и стана. — Ще прескоча до града да видя един приятел.
Куинт се ухили.
— Или приятелка?
— Позна — отвърна Тал. И добави през рамо: — Не ме чакайте за вечеря.
Изминаха седмици и най-добрите от освободените роби се превърнаха във воини буквално пред очите му. Дванадесет от тях, седем жени и петима мъже, станаха прилични ездачи, опитни с меча и лъка и годни да изпълняват заповеди. Единственото, което Тал още не знаеше, бе как ще реагират, щом започне да се лее кръв. Двама се отказаха от опитите си и си уредиха превоз на запад с търговски кервани, с надеждата да се върнат по домовете си. Другите бяха зачислени в поддържащата част.
Тал забеляза, че някои от момичетата започват да се свързват с определени мъже, и можеше само да се надява, че няма да съжали, че е включил във войската си жени. Ревността можеше да всее раздор в малката му сила още преди да се е превърнала в сплотен отряд. Но какво друго можеше да направи? Да ги даде на някой собственик на бардак?
Ръката му започваше да го разсейва. Преди две нощи бе свалил отново превръзката, за да измие чукана, и откри, че се е променил. Петте малки бучки плът се бяха издължили и от края на чукана вече израстваше нещо като малка длан. Не приличаше на бебешка длан, а на малко копие на неговата, преди да бъде отсечена. Зачуди се колко ли време ще мине, преди да израсте до пълен размер, ако това изобщо станеше. Предвид чудатия характер на Накор нямаше да се изненада, ако се окажеше, че жрецът си е свършил работата само наполовина.
Към края на втория месец в селското имение Тал вече беше наел ядро от опитни ветерани. Решил беше да наема само най-добрите, както с опит, така и благонадеждни. Искаше да разполага с хора, на които да може да разчита, защото знаеше, че ако нещата в битка тръгнат зле, много от наемниците ще хвърлят оръжията си, вместо да се бият до смърт. Знаеше също така, че ако има мъже, на които да разчита, че ще се бият до края, и другите около тях ще са посмели пред лицето на опасността.
В разгара на лятото, седмица преди празника на Банапис, един от младите бивши роби влетя в къщата и извика:
— Капитане! Конници от север.
Тал стана от масата, където четеше донесения, и излезе навън. От север наистина се приближаваше голям конен отряд, поне двеста души.
— Всички да се приготвят — каза Тал.
Младежът хукна да предаде заповедта. Куинт дойде и застана до Тал.
— Неприятност ли?
— Ако продължат да яздят в строй — не. Ако се развърнат, значи ще ни ударят.
Колоната продължи в строй и най-сетне се открои и водещият ездач. Тал пусна дръжката на сабята си.
— Всичко е наред. Приятели са.
Пристъпи напред и замаха с лявата си ръка. Водачът на колоната пришпори коня си в лек галоп. Беше плещест мъж с дълги провиснали мустаци и крив нос.
— Тал Хокинс!
— Джон Крийд! — отвърна Тал. — Получил си съобщението ми.
Крийд скочи от коня си.
— Естествено. Макар че ми го предаде най-дразнещият дребосък, когото съм срещал, да ти кажа. — Прегърнаха се и Крийд попита: — Какво е станало с ръката ти?
— Дълга история.
— Е, твоят човек каза, че си тук и се опитваш да събереш армия, и че бих могъл да ти доведа няколко по-яки момчета от Севера. Взех двеста от най-добрите, които можах да намеря. — Махна с ръка на хората си да слизат от седлата.