Накрая за Нигъл времето наистина станало безценно. Познатите му от далечния град започнали да се сещат, че на дребния човек му предстои неприятно пътуване, и някои започнали да пресмятат колко най-дълго би могъл да отложи заминаването си. Чудели се кой ще вземе къщата му и дали ще поддържа по-добре градината.
Дошла есента — много влажна и ветровита. Дребничкият художник бил в сайванта си. Бил се покачил на стълбата и се опитвал да улови блясъка на захождащото слънце на върха на заснежената планина, която бил забелязал точно вляво от разлистения връх на една от клонките на Дървото. Знаел, че скоро ще трябва да потегли: може би рано следващата година. С мъка щял да довърши картината и то едва-едва: имало някои ъгли, където сега вече нямал да има време да стори нещо повече от това да загатне какво е искал да нарисува.
На вратата се почукало. „Влез!“ — остро рекъл той и слязъл от стълбата. Стъпил на пода и завъртял в пръсти четката. Бил неговият съсед, Енори: единственият му истински съсед, понеже всички останали живеели далеко. Въпреки туй Нигъл не го харесвал особено: донякъде защото толкова често изпадал в беда и се нуждаел от помощ, а също и защото онзи не се интересувал от рисуване, но пък бил много критично настроен на тема градинарство. Когато Енори погледнел градината на Нигъл (което често се случвало), виждал най-вече плевели; а когато погледнел картините на Нигъл (което се случвало рядко), виждал само зелени и сиви мазки и черни линии, които му се стрували безсмислени. Нямал нищо против да спомене за плевелите (съседски дълг), но се въздържал да каже каквото и да било за картините. Мислел си, че това е много любезно, и не можел да осъзнае, че дори и да е любезно, не е достатъчно любезно. Да помогне за плевелите (и може би да похвали картините) щяло да бъде по-добре.
— Е, Енори, какво има? — попитал Нигъл.
— Зная, че не би трябвало да те прекъсвам — рекъл Енори (без изобщо да погледне картината). — Сигурен съм, че си много зает.
Нигъл възнамерявал той самият да каже нещо от този род, но вече бил изтървал възможността. Успял само да каже: „Да.“
— Само че няма към кого другиго да се обърна — рекъл Енори.
— Така е — отвърнал Нигъл с въздишка: една от ония въздишки, които са предназначени за собствено ползване, но не са такива, че да не можеш да ги чуеш. — Какво мога да направя за теб?
— Жена ми боледува от няколко дни и започвам да се тревожа — казал Енори. — А вятърът е отвял половината керемиди от покрива и водата се лее в спалнята. Мисля, че би трябвало да извикам доктор. И зидари също, само че те са много тежки гемии. Чудех се дали няма да ти се намерят малко излишни дъски и платнище, просто за да ме оправиш криво-ляво и да ми помогнеш за ден-два — и сега вече погледнал към картината.
— Боже, Боже! — рекъл Нигъл. — Наистина нямаш късмет. Надявам се жена ти да не е пипнала нещо повече от настинка. Сега ще намина и ще ти помогна да я смъкнем по стълбите.
— Много ти благодаря — доста студено казал Енори. — Само че не е настинка, а треска. Не бих те обезпокоил заради една настинка. А и жена ми вече лежи на долния етаж. С тоя мой крак не мога да припкам нагоре-надолу по стълбите. Е, виждам, че си зает. Съжалявам, че те обезпокоих. Доста се надявах, че ще можеш да отделиш време да идеш до доктора, като ме видиш на какво съм дередже; а също и до зидаря, ако наистина нямаш свободно платно.