Любен Дилов
Литература в развитие
Немски говорещите страни създадоха и продължават да създават една от най-силните литератури на света, но в така наречената „научна фантастика“ — този толкова модерен и развит вече жанр — те все още стоят зад много други големи и малки народи. Това вероятно си има свои специфични причини, които се нуждаят от разкриване, защото иначе е трудно да си го обясним. Големият писател и учен Чарлс Пърси Сноу през 1959 год. пръв заговори за оная бездна между двете култури — научната и художествената, която се дължи най-вече на досегашната образователна система, но защо тъкмо там, където са се раждали такива обединяващи двете култури титани като Гьоте, Хумболд и Айнщайн, тази бездна ще е особено широка? А не липсват и други традиции, които биха могли да послужат като солидна основа за едно развитие. Немският романтизъм от XVIII и началото на XIX в. (Ахим фон Арним, Адалберт фон Шамисо; Вилхелм Хауф, Е. Т. А. Хофман, Жан Пол) е почти изцяло в плен на фантастичното, той създава и някои прототипове на днешната фантастика: Вилхелм Хауф — „Човекът в Луната или влечението на сърцето е глас на съдбата“, Хофман — „Автомати“ и „Пясъчният часовник“ (1815 г.), където механичната кукла Олимпия е всъщност една прабаба на по-късния робот в литературата.
В края на XIX в. за дълго забравеният и едва преди няколко години новооткрит Курт Ласвиц твори вече образци на истинската научна фантастика с философски и сатиричен профил, които и днес звучат съвременно. А пишещият на немски швейцарец Карл Шпителер, лауреат на Нобеловата награда, „изобретява“ в романа си „Олимпийска пролет“ (1905 г.) нещо като гигантски компютър, който регистрира и съхранява в паметта си всичките страдания на човечеството. През 1913 г. Бернхард Келерман се прославя в целия свят с романа си „Тунелът“ — едно върхово постижение на социалнокритичната техническа утопия, което и у нас има две издания. След него, през 1924 г., друг голям немски писател, Герхард Хауптман, също стига до утопичния роман с „Островът на великата майка“. А по-късно, вече през Втората световна война, някои избягали от Хитлер в Америка видни прогресивни писатели, като Алфред Дьоблин, Франц Верфел, Ана Зегерс и Паул Шербарт, навярно под влияние на новите тенденции в американската литература, създават романи, които и днес могат да бъдат отнесени към научната фантастика.
В средата на двайсетте години „технико-утопичният роман на бъдещето“ или още „инженерен роман“, както го наричат тогава, се оформя и от цяла редица специализирали се вече в тази област, повече или по-малко изкусни в занаята си писатели, като Ханс Доминик, Ото Вили Гаил Отфрид фон Ханщайн и Теа фон Харбоу, която особено нашумява с романа си „Метрополис“, екранизиран от големия режисьор Фриц Ланг и станал класика на научнофантастичния филм. Добре развита е и оная част от фантастиката, която представлява художествено непретенциозно четиво за юноши, защото още през 1908 г. е тръгнала първата „космическа“ серия „Въздушният пират и неговият управляван въздушен кораб“, достигнала до 180 книжки, общо взето в стила на Жул Верновата фантастика и морал.
Но ето че през 1933 год. в Германия идват на власт националсоциалистите. По площадите на Берлин пламват аутодафета от книги, национал-социалистическите босове се хвалят, че „когато чуят думата «култура», се хващат за пистолета“, добрите писатели емигрират, биват прогонени или заставени да замлъкнат. Германия изпада в една чудовищна културна изолация, чиито пакостни последици ще се усещат още десетилетия след войната и падането на фашизма. На писателите от немскоезичните страни за дълго още няма да им е до фантастика, защото им предстои равносметката с нацизма, осъзнаването на вината пред света битката с душевните деформации на народа, нанесени му от най-мракобесническата идеология в историята на човечеството, създаването на едно разумно и хуманно „днес“. Това намира отражение и в плахите нови кълнове на фантастиката — най-вече в романа-антиутопия на австриеца Ото Базил „Ако фюрерът знаеше това“, (1966 г.), където ярко и талантливо е обрисуван оня ужасен свят, който би настъпил, ако Хитлер спечелеше войната.
Жаждата да се овладее пропуснатото през годините на фашистката изолация и нетърпението да се намери отново контактът със света, особено в страните, останали в руслото на западния капитализъм, нанасят допълнителни поражения върху развитието на фантастиката в тези страни. Първите опити да се поднесе на немския читател хубавата американска фантастика търпят и финансов крах — на добрия читател също все още не му е до фантастика, защото има да се справя с глада и разрухата, с политическите проблеми на своето настояще. Това обезкуражава издателствата, казват си думата неумолимите закони на капиталистическия книжен пазар. Печалбите идват от струващите стотинки брошурни серии, от чисто развлекателната тривиална „фантастика“, която се гълта от невръстния беден или непретенциозен читател. И ето че тъкмо тая продукция на англосаксонската фантастика, начело с комиксите и супермена, залива с мътния си порой книжарниците и будките. Не закъснява естествено и собственото производство в тоя стил. Не ще закъснее и появата на западногерманския супермен Пери Родан. Той, разбира се, ще е стъпил върху грандоманската традиция на Карл Майевия „Поразяващата ръка“, но е лишен дори и от неговия примитивен бюргерско-християнски морал.