Рей Бредбъри
Литературна схватка
Това продължаваше от доста време, но тя го забеляза едва през тази есенна вечер, когато Чарли разхождаше кучето и я срещна на връщане от бакалията. Бяха женени от година, но рядко се случваше да се срещат така, като двама непознати.
— Господи, радвам се да те видя, Мари! — извика той и я сграбчи енергично за ръката. Тъмните му очи блестяха, поемаше на дълбоки глътки свежия въздух. — Господи, каква вечер!
— Приятна е. — Погледна го мълчаливо, докато вървяха към дома си.
— Октомври — ахна той. — Боже мой, така обичам октомврийските вечери, да ги поглъщам, да ги вдишвам, да усещам миризмата им. Да, наистина месецът е шантав и тъжен. Светът пламва през октомври. И си мислиш за всички мъртви, които няма да видиш никога вече.
Стисна ръката й.
— Само секунда. Кучето иска да спре.
Зачакаха в студения мрак, докато кучето почукваше с нос едно дърво.
— Господи, помириши само! Същински тамян! — Съпругът й се протегна. — Чувствам се страхотно, страшно висок, сякаш мога да прекрача цялата земя, да свалям звезди, да карам вулканите да изригват!
— Значи сутрешното ти главоболие е отминало? — меко попита тя.
— Отминало! Исусе, никога вече няма да се върне! Кой мисли за главоболия в нощ като тази! Чуй как шумолят листата! Чуй вятъра в голите клони! Господи, не е ли наистина самотно, изгубено време? И къде отиваме ние, изгубени и скитащи се души по паважите на забързаните градове и малките самотни градчета, през които профучават нощни влакове? Как бих искал да пътувам, където и да е в нощта, да бъда в нея, да пия стихията й, тъжната й сладост!
— Можем да вземем трамвая до Чесмън Парк, приятно е — кимна тя.
Той дръпна каишката, за да накара кучето да се размърда.
— Не, имам предвид истинско пътуване! През мостове и хълмове, покрай студени гробища и спотаени села, където всички светлини са угасени и никой не знае, че летиш посред нощ в звънтяща стомана!
— Е, тогава можем да вземем влака до Чикаго за уикенда — предложи тя.
Той я погледна със съжаление в тъмното и смаза малката й прохладна длан в лапата си.
— Не — отвърна с величава простота. — Не. — Обърна се. — Ела. Да си приготвим огромна вечеря. Искам три пържоли, трапеза за лакомник! Редки червени вина, гъсти сосове и димяща купа крем супа, след това ликьор и…
— Имаме свинско и грах. — Тя отключи вратата.
На път към кухнята метна шапката си настрани. Тя кацна върху отворената „За времето и реката“ на Томас Улф, която лежеше под ветроупорния фенер. Изгледа многозначително съпруга си и отиде да провери картофите.
Минаха три нощи, през които той се мяташе в леглото си, а навън духаше вятър. Взираше се напрегнато към дрънчащия от есенните бури прозорец. Накрая се отпусна.
На следващата вечер, когато влезе с прибраните от простора чаршафи, тя го откри настанен в стола си в библиотеката. От устните му висеше цигара.
— Нещо за пиене? — предложи й той.
— Да.
— Какво?
— В какъв смисъл „какво“?
Леко раздразнение пробяга по безстрастното му студено лице.
— Какво питие?
— Скоч — отвърна тя.
— Със сода?
— Да. — Усети, че лицето й става безизразно, също като неговото.
Отиде до бюфета, извади две чаши с размерите на вази и наля символично количество.
— Така добре ли е? — Подаде й чашата.
Тя я погледна.
— Идеално.
— Вечеря? — Погледна я хладно над питието си.
— Пържола.
— С печени картофи?
— Точно.
— Добро момиче. — Разсмя се студено, затвори очи и изля уискито между скованите си устни.
Тя вдигна чаша.
— Успех.
— Ти го каза. — Замисли се лукаво, оглеждайки стаята. — Още едно?
— Нищо против.
— Браво на момичето — отвърна той. — Браво на детето.
Пръсна сода в чашата й. Прозвуча като съскането на пожарогасител в тишината. Върна се и се намести като малко момче в огромното си кресло.
— Викни ме — провлечено каза той, преди да потъне между страниците на „Малтийският сокол“ на Дашиъл Хамет.
Тя завъртя бавно чаша, сякаш беше някаква бяла тарантула.
— Ясно.
Наблюдава го още седмица. Откри, че през повечето време се мръщи. На няколко пъти й идеше да закрещи.
Една вечер той се настани на масата с думите:
— Мадам, тази нощ изглеждате великолепно.
— Благодаря — отвърна тя и му подаде царевицата.
— Днес в офиса се случи нещо необичайно — каза той. — Появи се някакъв джентълмен и поиска да се осведоми за здравето ми. „Господине — отговорих аз, — намирам се в отлично равновесие и не се нуждая от услугите ви“. „О, но господине — каза той, — аз съм представител на тази и тази застрахователна компания и бих искал само да ви връча една великолепна и абсолютно безукорна полица“. Е, проведохме приятен разговор и в резултат на това тази вечер съм горд притежател на чисто нова застраховка живот, двойно подсигурена и тъй нататък, която те защитава при всички случаи, мила моя любов на живота ми.