Той направи жест към почти празната ѝ чаша:
— Още едно?
Тя поклати глава:
— Границата ми е три. Особено след тренировка. — Усмихна се стеснително, сякаш признава нещо срамно. — Чувствам се олекнала. Май вече прекалих. Но ти продължавай, ако искаш.
Той искаше. Наистина.
Кимна на Рей и посочи празната си чаша. Рей взе бутилката бърбън и дойде при тях.
— Добре ли сте? — попита и допълни чашата му с около три пръста. Едно от предимствата да си редовен клиент — Рей не се скъпеше при доливането.
— За мене не — отвърна азиатското маце.
Рей кимна:
— Последните поръчки са след петнайсет минути. Просто да знаете.
Били погледа как Рей се отдалечава, после вдигна чаша към азиатското маце:
— Едно от малкото удоволствия в живота. — Той глътна уискито наведнъж, повдигнал брадичка, за да го прокара по-лесно. После сложи чашата на бара и затвори очи, наслаждавайки се на момента. По дяволите, много обичаше хубав бърбън. Едно от нещата, които му липсваха в затвора. Едно от многото.
Когато отвори очи, азиатското маце разкърши ръце назад и господи, тези малки гърди не били толкова малки в края на краищата!
— Е — каза тя и посегна към пода до стола да си вземе раницата, — трябва да тръгвам — имам интервю утре сутринта.
Били я изгледа от долу нагоре, без да го е грижа какво ще си помисли. По дяволите, тя наистина беше една гореща малка кучка. Не беше само заради бърбъна. Желаеше я още от момента, когато я видя да влиза. А сега беше пияна, те щяха да излязат заедно и щом носеше раница, и то толкова голяма, значи е дошла пеша — иначе щеше да я остави в колата. Всичко се подреждаше идеално, беше почти прекалено хубаво, за да е вярно.
— Да, стана късно и за мен. — Той стана и остави две двайсетачки на бара, после взе суитшърта ѝ, преметнат на облегалката на стола. — Нека ти помогна.
— Не е нужно…
— Няма проблем — каза той с усмивка. — Няма никакъв проблем.
Били я поведе, държа ѝ вратата и сведе поглед покрай раницата, която висеше на едното ѝ рамо, любувайки се на задника ѝ, докато тя се провираше през изхода. Махна за довиждане на Рей, който кимна с невъзмутимо лице — очевидно се беше досетил какво смята да прави Били, но също така знаеше, че не е негова работа.
Миг по-късно бяха на тротоара, вратата се затвори зад тях с леко скърцане, а музиката от джубокса изведнъж заглъхна. Топлината на пролетната вечер беше изчезнала и нощният въздух беше хладен и леко влажен. Сърпът на луната висеше ниско на небето, а краищата му бяха омекотени от мъглата. От едната страна на бара имаше заложна къща, но вътрешността ѝ беше тъмна зад решетките на прозорците. Отсреща, където някога беше имало паркинг, оградата беше паднала и на мястото бяха избуяли плевели. Освен далечния звук на тирове по междущатската магистрала и няколко среднощни щуреца, в квартала цареше тишина. Били кимна, харесваше му атмосферата, най-после бяха сами.
— Къде си паркирала? — попита той.
Азиатското маце погледна към суитшърта, сякаш си го искаше, но я беше страх да го каже. На Били това му хареса.
— Не съм с кола. Дойдох пеша от тренировката.
Точно както си беше помислил. Идеално.
— Смяташ да ходиш пеша до вкъщи, така ли?
— Така мислех, но…
— Ще те изпратя. В този квартал е опасно да вървиш пеша по това време.
— Виж, наистина няма нужда…
— Хей, настоявам — каза той малко остро, за да покаже, че ще се обиди, ако тя откаже. — Просто ми посочи пътя.
Мацето се поколеба за момент, очевидно несигурна как да се справи със ситуацията.
— Това е просто една дупка от другата страна на парка. Току-що се нанесох и е пълна бъркотия…
— По дяволите — каза Били с добродушен смях, който знаеше, че ще я успокои. — Не съм очаквал да ме поканиш. Просто ще те изпратя до вратата и ще ти кажа лека нощ.
Нямаше как да възрази на това, нали? И разбира се, след минута азиатското маце кимна.
— Добре тогава. Благодаря. В парка ще бъде тъмно в този късен час.
Да, така е, сладурче. Така е.
Тръгнаха по тротоара, без да срещнат жива душа, само затворените витрини на магазините и пусти паркинги. Мацето му задаваше въпроси и от страх се опитваше да завърже разговор. Били отговаряше, но автоматично, дори не чуваше думите си, а бърбънът беше замъглил разума му. Мислеше единствено колко тъмно и пусто щеше да бъде в парка.