— Помолих те да си вървиш, господин Тайлър.
— Не искаш ли питие? — Той се отпусна върху тапицирания фотьойл в ъгъла и преметна крак върху крак. — Добре. Ще се откажем от питиетата и веднага ще пристъпим към разговора, за който съм дошъл.
Беше й трудно да запази самообладание и да продължи с настойчивите си опити да го принуди да си върви, когато зъбите й тракат от студ, а от мократа й коса се стичат малки ручейчета по раменете и гърдите й. Очите му постоянно се спираха върху гърдите й. Девън усещаше втвърдените си зърна и знаеше, че те ясно изпъкват йод дебелия хавлиен плат.
— Къщата е малка — в гласа й се долавяше презрение. — Сигурна съм, че и сам можеш да намериш кухнята.
Той се усмихна и стана от фотьойла. Застана само на няколко сантиметра от нея, постави ръка върху рамото й и с палеца си изтри няколко капки вода от шията й.
— Харесвам те мокра — гласът му беше нисък и дрезгав.
За да му демонстрира безразличието си към него, тя го избута навън и затръшна вратата зад него. Той никога нямаше да разбере, че коленете й бяха напълно омекнали от докосването му. Захвърли хавлията, събу банския и енергично се изсуши. Облече се в кадифен пеньоар от две части — той беше практичен и топъл, а освен това покриваше цялото й тяло, от шията до глезените. Не искаше да губи излишно време, и без да си изсуши косата, завърза една кърпа като тюрбан около главата си.
Лампите във всекидневната светеха и Лъки разглеждаше фонотеката й от компактдискове. Чу я да влиза и веднага обърна глава.
Погледите им се срещнаха. Секундите бавно се изнизваха една след друга, а те продължаваха да стоят и да се взират един в друг като хипнотизирани.
Девън си припомни най-различни неща за него, дреболии и незначителни подробности, които знаеха само най-близките му, а в същото време той си оставаше за пея един съвършено непознат човек. Внезапно шокирана и изненадана от самата себе си, тя с отчаяние осъзна, че копнее за още информация. Искаше да узнае всичко за живота на Лъки Тайлър.
Единственото, което знаеше за него бе, че принадлежи към типа романтични кавалери, почти изчезнали вече в съвременна Америка, че има невероятно чувство за хумор и изключителни сини очи, и че всяко неговото докосване предизвиква буря в душата й. Не можеше да изхвърли от съзнанието си спомена за случилото се между тях през оная нощ… макар че просто нямаше друг избор — длъжна бе да се опита да забрави всичко.
По изражението, изписано върху лицето му, разбра, че и той не може да забрави.
Най-накрая той се обади:
— Успях да намеря само бира. — Бе взел една за себе си и пиеше от бутилката, но върху мраморния блок, който тя използваше за масичка, бе поставил една бутилка и чаша за нея. Тя му благодари за питието, но не направи никакъв опит да се приближи.
— Не я ли искаш?
— Това, което искам, господин Тайлър, е да разбера кое ти дава основание да смяташ, че можеш така безцеремонно да нарушаваш уединението ми? — Мислено се поздрави за високомерния и надменен тон, с който се обърна към него.
— Така ли съм постъпил?
— А как иначе да го нарека? Притесняваш ме в офиса ми, проникваш без разрешение в дома ми.
— Защо тогава не извика полицията?
Едно много самонадеяно копеле, реши тя. Той чудесно знаеше защо не се е обадила в полицията. Изпълнената му с разбиране усмивка я вбесяваше. Забравила намерението си да се държи хладнокръвно и надменно, тя извиси глас:
— Защо ме проследи до дома?
— Защото още не съм свършил с теб.
— Е, това е дяволски лошо за теб, господин Тайлър, защото аз свърших с теб в мига…
— В който стана от леглото ми?
Тя замълча.
Той побърза да се възползва от объркването й.
— Заради чукането ли остана при мен цялата нощ? Толкова отчаяно ли се нуждаеше от мъж? С всекиго ли би легнала?
— Не, не, не и не!
Той продължи, сякаш тя през цялото време му бе отговаряла с да.
— И когато си получи твоето, реши, че вече нямаш нужда от мен и че няма нищо лошо в това да се измъкнеш незабелязано от леглото.
— Грешиш — каза тя като поклати упорито глава. — Но не смятам да се унижавам с опити да те убедя, че не си прав.
Той остави бирата си върху един рафт на библиотеката и само с две крачки се приближи до нея. Обхвана раменете й с ръце, леко я повдигна нагоре и я придърпа към себе си.
— Какво друго очакваш да си помисля? Защо се измъкна така от онази мотелска стая?
— Защото бях отвратена.
Той остана зашеметен от отговора й. Никоя друга жена не му бе казвала нещо подобно.
— Отвратена? От мен?
— От себе си — остро му отговори тя. — От цялата нелепа ситуация. Не исках отново да преживея всичко. Ако имаш навика да спиш с жени, които не познаваш, сигурно можеш да разбереш как съм се почувствала на сутринта.