Той помисли за миг, прехапа устни, бавно осъзна думите й и кимна, очевидно съгласен с нея. След това се сети нещо друго и попита:
— А защо избяга по този начин днес след обяд?
— Защото нямаше за какво повече да разговаряме.
— Грешиш.
— Не греша.
— Ще ме поканиш ли да прекарам нощта тук?
— Не! — кресна тя вбесена от разговора.
— В такъв случай има за какво да си говорим.
— Мисля, че точно това те безпокои най-много — разпалено каза тя. — Сигурен си, че всяка жена, която срещнеш, умира от желание да си легне с теб. Е, ето едно изключение, господин Тайлър. Преследваш ме само защото аз те изоставих, а не обратното. Твоето его е било наранено.
— Може би — неохотно си призна той. — Отчасти.
— Излекувай наранената си гордост някъде другаде, с някоя друга. Аз не искам да те виждам повече. Не ти ли го казах достатъчно ясно и категорично?
— О, да. Беше наистина много категорична. Но все още не си ме убедила, Девън. Все още не си убедила дори самата себе си.
Той я дръпна към себе си с такава сила, че кърпата се изхлузи от главата й и мократа й коса се разсипа върху раменете. Влажните му устни настойчиво се впиха в нейните.
Без да протестира срещу агресивната му настоятелност, тя отвърна на целувката, опиянена от силното желание, което изпитваше към нея. Вместо да се отдръпне назад, както повеляваше разумът й, тя се отдаде на насладата, остави се на чувственото удоволствие, в което я потапяха целувките му.
Ръцете му се плъзнаха под горнището на пеньоара й, погалиха гърба й и силно я притиснаха към тялото му. Тя се опияняваше от ласките му, копнееше да го прегърне, да го усети до себе си. Той беше здрав и силен. Тялото му бе мускулесто и мъжествено красиво. Девън с наслада усещаше наболата му брада, която драскаше лицето й, вкусваше сладкия дъх на устата му, долавяше аромата на кожата му и се раздираше от желание да го има целия.
Когато той повдигна блузата й нагоре, тя усети студената метална тока на колана му, която се вряза в тялото й. После плъзна ръце към гърдите й — галеше ги, дразнеше ги, бавно прокарваше палци по зърната й.
— Девън — пресипнало промърмори той когато усети как те се втвърдяват под копринения сутиен. — Защо правиш всичко толкова мъчително?
Тя рязко се отдръпна от него, отстъпи назад с такава сила, сякаш той я плашеше и ужасяваше. За нейна изненада той се усмихваше.
— Не исках да кажа нищо лошо или вулгарно. Като казах мъчително имах предвид трудно.
— Зная какво имаше предвид — задъхано изрече тя, неспособна да си поеме дъх. — Не само, че е трудно. Това, което правим, е невъзможно. Казах ти го и преди. А сега, моля те, иди си и не ме безпокой повече.
— Вече си достатъчно обезпокоена.
Тя проследи погледа му и погледна набъбналите си гърди, така добре очертани от тънката материя на дрехата й. Не можеше да излъже нито себе си, нито него, ако се опиташе да отрече, че го желае. Почти ридаейки, тя каза:
— Моля те, върви си…
— Девън, опитай се да забравиш къде и как се срещнахме. Мисли само за чувството, което изпитахме, когато се събудихме заедно и се обърнахме един към друг.
Тя запуши уши с ръцете си.
— Не мога.
— Защо? — той със сила свали ръцете й. — Защо не искаш да си спомниш? Та всичко беше толкова дяволски хубаво!
— Не ти дължа никакви обяснения.
— Как ли пък не — гласът му бе нисък и ожесточен. — Целувката, която ни свърза преди малко, отрича всичко, което си ми говорила до този момент. Ти ме желаеш толкова силно, колкото и аз теб! И съм убеден, че точно заради това имам правото да получа някакво обяснение.
Убедителните му аргументи, съчетани с изключителната му привлекателност започнаха бавно да отслабват решителната й съпротива. Тя издърпа ръцете си от неговите, разпери ги отбранително и извика:
— Не мога да се виждам повече с теб. Никога. А сега, моля те, върви си.
Лъки реши да смени тактиката. Прекара палци през гайките на колана си, отпусна тялото си, леко го наклони напред и арогантно килна глава на една страна.
— Е, добре. Хайде от любов към спорта да приемем, че целувките ни бяха напълно студени и безразлични и че няма нищо вярно в това, че и двамата едва не си загубихме ума от желание един към друг. Нека да допуснем, че в този момент кръвта ти не бушува във вените и не те изгаря силна страст. Нека да забравим всичко това и да се съсредоточим върху моя проблем — този, който не е свързан с чувствата ми към теб. Нека да поговорим за това колко отчаяно се нуждая от теб, за да потвърдиш алибито ми.