— Защо тогава го съжаляваш?
Тя отвори очи, погледна съпруга си и с обич отмахна кичур мокра коса от челото му.
— Мисля, че срещата му с тази жена има за него много по-голямо значение, отколкото той си признава. Но дори и да си го признае пред хора или само пред себе си, нищо повече не би могъл да направи. Всичко свърши преди да е започнало.
— Кое? За какво говориш?
Тя сви рамене.
— За трайна и значима връзка между двамата.
— Трайна връзка? С жена? Моят брат? — Чейс се разсмя и се претърколи по гръб.
Таня се подпря на лакът.
— Мислиш, че предположението ми е абсурдно?
— Лъки никога няма да бъде верен на една-единствена жена, докато на планетата Земя живее и диша поне още една представителка на нежния пол.
— Мисля, че си несправедлив към него. Той е много по-чувствителен, отколкото си мислиш. А и освен това може да бъде много предан.
— О, съгласен съм. Може да бъде предан на няколко жени едновременно. — Говореше сериозно, но зад думите му напираше смях. — Казвал ли съм ти някога как Лъки получи прякора си?
— Не, като се замисля, струва ми се, че не си.
— Никога ли не си се запитала защо един Джеймс Лоурънс е наречен Лъки?
— Не, просто го приех. Откакто те познавам, и ти, и всички останали го наричате по този начин.
Чейс подложи двете си ръце под главата и леко се изсмя.
— Бях в десети клас. Той беше в девети. Около четиринадесетгодишен, струва ми се. В Килгор живееше едно момиче, почти жена всъщност — беше около двадесетгодишна. Да го кажа направо, тя беше проститутка. Изкарваше си хляба като проститутка. Беше истинска красавица. Знаеше как да се облече така, че да открие всичките си прелести. Държеше всички момчета в няколкото съседни окръга в постоянна възбуда, но никога не ги допускаше до себе си.
— И така, една вечер аз и няколко мои приятели решихме да вземем една кола — нито един от нас нямаше шофьорска книжка — и да отидем до Килгор, за да позяпаме мадамата. Лъки започна да се моли да дойде с нас. Съгласихме се едва когато ни заплаши, че ще разкрие плана пред родителите ни.
— Най-накрая тръгнахме. Обикаляхме цял час из Килгор, преди да я намерим. Тя се перчеше и излагаше тялото си на показ на една от местните площадки за игра на кегли. Всички се спряхме и се загледахме в нея с ококорени очи и увиснали езици. Но Лъки бе единственият, който събра достатъчно смелост, за да поговори с нея. Само един Господ знае как, но този разбойник успя да я придума да го вземе в колата си, а по-късно да го заведе и в къщата си.
— Обзети от страхопочитание, ние ги последвахме. Той остана вътре два часа. Момчето, което бе откраднало колата на родителите си, бе обхванато от паника, защото искаше да се върнем в Милтън Пойнт преди да открият изчезването на колата. Най-накрая започна да надува клаксона. Лъки излезе от задния вход, като си оправяше ризата, а лицето му бе разцъфнало в самодоволна усмивка.
— Побеснях като разбрах, че по-малкият ми брат бе успял там, където толкова много хора преди него се бяха провалили. Казах му: Престани да се хилиш, малко копеле! Просто извади късмет, това е всичко. Наричайте ме Лъки, каза той без дори да се опита да прикрие самодоволната си усмивка.
Таня се опита да придаде на лицето си шокирано изражение, като отчаяно се опитваше да подтисне напиращия в гърлото й смях.
— И двамата сте невъзможни. И как обяснихте на родителите си новия му прякор?
— Не помня вече какво точно им казахме. Но от този момент нататък той стана Лъки за всички.
Таня въздъхна, положи глава върху гърдите на Чейс и тъжно си спомни кое бе предизвикало Чейс да й разкаже тази история.
— Боя се, че напоследък не се чувства особено щастлив.
— Той не — съгласи се Чейс. Прегърна я и силно я притисна до себе си. — Но аз съм.
Девън бе затрупана от купища материали, които трябваше да прочете, от няколко дузини списания, а освен това трябваше да започне да пише и собствената си статия, но не можеше изобщо да се съсредоточи върху работата. Мислите й неотменно се връщаха към Лъки и към срещата им предишната’ вечер.
Продължаваше да вижда изражението на лицето му, когато му каза, че е омъжена. Ярост и недоверие разкривиха чертите му. Очите му, озадачени и смаяни от изумление постепенно угаснаха в безразлично и леденостудено изражение, докато накрая я изгледа с такава ярост и презрение, че тя потрепери само при спомена за погледа му.
Неспокойна и абсолютно неспособна да продължи работата си, тя излезе от кабинета и се отправи към автоматите за безалкохолни напитки. Разсеяно пъхна монетите, които иззвънтяха с кух металически звук — толкова кух, колкото обхваналото я чувство на празнота и безнадеждност. Колегите, край бюрата на които мина на връщане, й подхвърляха най-различни остроумия, но тя се преструваше, че не ги чува.