Лъки бе задал въпросите си без изобщо да очаква някакъв отговор от нея. Затова замръзна от изненада, когато тя извика отчаяно:
— Той е в затвора.
В този миг лампите внезапно светнаха отново.
12
Лъки примигна няколко пъти. Докато го наблюдаваше, Девън осъзна, че той мига както от изненада, така и от яркия блясък на флуоресцентната лампа. Светлината беше силна и дразнеща. Разкриваше прекалено много стаени подробности. Тя се измъкна от ръцете на Лъки и отиде да я изгаси. Чувстваше се далеч по-спокойна в потъналата в полумрак стая, осветявана единствено от свещта върху масата. Чувстваше се не толкова слаба и уязвима.
— Затвор?! — Той остана като закован на мястото си.
— Федералният затвор с лек режим в Източен Тексас. Намира се само на петдесет мили от…
— Зная къде се намира.
— Бях на посещение при него и на връщане реших да събера малко материал за статията си. Смятах, че посетителите на едно заведение в провинцията най-добре ще подкрепят теорията ми. Оказа се, че съм била права.
Това обяснение му беше достатъчно. Всъщност това бе всичко, което можеше да му каже. Нямаше никакво намерение да му разказва с подробности за посещението при съпруга си, от което си бе тръгнала толкова разстроена. Изобщо не му влизаше в работата колко съсипана и потресена се бе почувствала след свиждането.
Съвсем случайно Лъки Тайлър се бе оказал на подходящото място в подходящото време — а може би в най-неподходящото време, на най-неподходящото място — и се бе възползвал от нестабилното й емоционално състояние.
— За какво е в затвора?
— Финансови злоупотреби. Издаване на поверителна информация.
— Извършил ли го е?
— Разбира се, че не — излъга тя. — Мислиш ли, че бих се омъжила за криминален престъпник? — По времето когато се бе омъжила за него, тя все още вярваше в невинността му.
— Откъде, по дяволите, да зная! — Той се размърда и сърдито я изгледа. — Единственото, което знам за теб, е, че мамиш съпруга си.
Обвинението й се стори противно и отвратително. Но понеже не можеше да му каже истината, тя се престори на ядосана и побърза да отрече думите му.
— Не, не е вярно!
— Аз кой знае защо си спомням нещо друго.
Тя се приближи до вратата и рязко я отвори.
— Можеш да си тръгнеш по пътя, по който дойде — през задната врата. Аз ще ти отворя гаража.
— Няма да е толкова лесно, Девън.
— Сега, когато разбираш в какво неудобно положение ме поставяш, аз те моля да си вървиш.
— Нищо не разбирам — изкрещя той и като се пресегна над рамото й с трясък захлопна разтворената врата. Течението разлюля за миг пламъчето на свещта и по стените заиграха разкривените им сенки. — Струва ми се, че ни предстои да прекараме още една нощ заедно.
— За какво говориш?
— Няма да си тръгна, докато не ми обясниш всичко.
— Не ти дължа…
— Хейнс чие име е? Твоето или неговото?
— Моето. Той се казва Шелби. Грег Шелби.
— От колко време сте женени?
Изобщо не бе в настроение да отговаря на въпросите му, но той нямаше да си тръгне, преди да научи всичко, а тя разбираше, че не може да го вини за настойчивостта му. Ако беше на неговото място, и тя щеше да се чувства по същия начин. Не беше необходимо да му казва цялата истина. Само част от нея. Това щеше да го успокои.
Дали? Когато се взираше в нея с властните си сини очи, тя имаше чувството, че погледът му прониква чак в душата й. Усещането беше обезпокоително, дори страшничко. Какво щеше да стане, ако неволно, чрез някоя изпусната въздишка или изпълнен с копнеж поглед, тя му подскажеше най-важния момент от онази нощ, който той сякаш бе забравил?
За да прикрие неудобството си, тя учтиво попита.
— Искаш ли малко кафе?
— Не.
— Нещо друго?
— Отговори.
— Хайде да отидем във всекидневната.
Тя взе свещта, духна и загаси пламъчето. Поведе го в тъмнината към антрето, през което се минаваше за всекидневната. Там запали единствената лампа и се настани в ъгъла на едно канапе в дамаска с цвят на слонова кост. Лъки се отпусна на възглавничката пред синия кожен фотьойл, раздалечи колене и отпусна ръцете си между тях.
— Давай — въздъхна той.
Тя започна без предисловия.
— Когато започна процесът на Грег, аз помолих редактора на вестника да ми позволи да пиша за него.
— Не си го познавала преди това?
— Не.
— И кое възбуди интереса ти до такава степен, че да пожелаеш да пишеш за него?