— Ей — каза Лъки, — аз не съм съдебен заседател. Присъдата му вече е факт. Аз се интересувам много повече от теб… и от Грег, разбира се.
— Времето минаваше и двамата с Грег ставахме все по-близки.
— Хъм.
— Беше ми трудно да преценявам ситуацията обективно и безпристрастно.
— Несъмнено.
— Исках да го защитавам, да помогна на адвоката му, което означаваше, че трябва да се откажа от писането на статиите. Нито един журналист, който държи на доверието на читателите, не може да си позволи подобен сблъсък на интересите. Грег беше разстроен от това. Не искаше взаимоотношенията ни да попречат на кариерата ми.
— А и безплатната реклама, която щеше да получи чрез теб, ако продължеше да пишеш, едва ли би му навредила особено.
Забележката му засегна болното й място.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо, нищо — уморено отвърна Лъки, сякаш думите му нямаха никакво значение. — Значи, когато Шелби повдигна въпроса за женитба, ти се съгласи?
— Точно така. Той ме помоли да се омъжа за него веднага след приключването на процеса. Но аз настоях да се оженим веднага.
— Защо?
Да, защо? Какво се бе опитвала да докаже? Че е по-умна от всички, които го обвиняват, че единствено тя е права в преценката си за него, а всички останали грешат? А може би смъртта на майка й преди няколко години бе оказала влияние върху решението й. Искрените оплаквания на майка й, че е болна все още отекваха в главата й. Те твърде много й напомняха на тържествените клетви, с които Грег я убеждаваше, че е невинен.
Боли ме, Девън. Наистина. Не мога да издържим повече. Моля те, помогни ми.
Невинен съм, Девън. Кълна се. Трябва да ми помогнеш.
Не можеше да обърне гръб на един толкова отчаян човек, който молеше за помощ. Заради случилото се е майка й бе готова да повярва на Грег със сърцето си, въпреки че фактите категорично опровергаваха твърденията му, че е невинен.
Едва след време осъзна, че е била измамена. Приела всичките му клетви за чиста монета, бе налапала въдицата веднага и бе паднала право в ръцете му. Понякога й се струваше, че Грег сякаш бе успял да проникне в мислите й, да чуе слабия и немощен глас на майка й да произнася думите, които преследваха Девън ден и нощ. Бе търсил и намерил най-верния път към нея, използвал бе състраданието и чувството й на жалост към всички слаби и изпаднали в беда хора.
Беше немислимо, обаче, да си признае всичко това пред Лъки Тайлър. Знаеше, че няма изход от ситуацията и затова продължаваше твърдо и неотстъпчиво да защитава Грег. В края на краищата той беше неин законен съпруг. Женитбата бе свързана с доста отговорности, които тя не можеше да пренебрегне просто ей така.
В отговор на въпроса на Лъки, тя за пореден път повтори мита, който сама си бе създала, макар да съзнаваше, че по този начин се опитва да оправдае наивността и лековерието си.
— Омъжих се за него, защото исках да демонстрирам вярата си в неговата невинност. Сключихме граждански брак в кабинета на адвоката му.
— И с колко дни разполагахте между сватбата и присъдата?
— Два дни. Грег бе единственият свидетел, призован от адвоката си да даде показания — обясни тя. — Той беше искрен и убедителен. Просто не можех да повярвам на ушите си, когато съдебните заседатели го обявиха за виновен.
Тя затвори очи.
— Все още виждам пред очите си съдебните пристави, които се приближиха, за да му сложат белезниците и да го отведат от залата. Грег изглеждаше сразен.
И разярен, помисли си тя. Неуспехът му да въздейства на съдебните заседатели и да ги убеди в невинността си го бе изкарал от равновесие. Тези дванадесет човека бяха останали недокоснати от „искрените“ му излияния. Тя се бе оказала единствената глупачка.
— Кога беше това?
— Преди единадесет месеца.
— Каква е присъдата?
— Две години затвор. Десет години условно. Адвокатът му твърди, че ще излежи по-малко от половината.
— Което означава, че скоро може да бъде освободен условно.
— След няколко седмици предстои преразглеждане на присъдата.
Лъки се изправи и се обърна с гръб към нея. Пъхна ръце с дланите навън в задните джобове на дънките си. Цялата му фигура, начинът по който бе изпънал раменете си, издаваха обхваналото го напрежение. Когато се обърна да я погледне, лицето му изглеждаше разярено и зло.
— И колко пъти си го мамила през тези единадесет месеца?
— Това не е твоя работа.
— Как да не е, по дяволите! — Той я сграбчи за ръката и я изправи на крака. — Не зная дали съм един от многото, дали принадлежа към някоя отбрана, елитна група мъжкари, или пък съм единственият му заместник. Да си кажа честно, не знам кое от трите предпочитам, но съм дяволски сигурен, че искам да знам истината.