Тя знаеше, че подобни заплетени ситуации рядко се разрешаваха толкова лесно. Въпреки това не й се искаше да помрачи надеждите му с песимизма си.
— Утре ще си взема свободен ден и ще дойда в Милтън Пойнт. Искам да приключа с това колкото е възможно по-скоро.
— Много ще съм ти задължен — каза той. — Колкото по-бързо се отърва от обвинението, толкова по-добре.
На устните му разцъфна усмивката, която бе видяла от сепарето си при първата им среща. От нея лицето му стана особено зашеметяващо красиво.
След нощта, която бяха прекарали заедно, тя милион пъти си бе задавала въпроса как можа да извърши подобна глупост. Но колкото повече време прекарваше с него, толкова по-ясен й ставаше отговорът на този въпрос. Та коя жена, независимо колко е уравновесена и самоуверена, би могла да устои на тази усмивка?
И макар че все още изпитваше на собствения си гръб последиците от слабостта си, тя отново усети приятната възбуда, обхванала тялото й.
— Къде да отида, когато пристигна в Милтън Пойнт? — попита тя, като отчаяно се опитваше да разсъждава разумно и прагматично.
— Защо не дойдеш у нас около обяд? Ще се обадя на Пат и той ще доведе федералните агенти, които ще запишат изявленията ти или каквото там друго пожелаят.
— Кой е Пат?
— Шерифът, Пат Буш. Ти го видя, помниш ли? Това е добре, защото той може да те идентифицира като жената, която забърсах в кръчмата.
— Не си ме забърсал.
— Е, просто така се казва. Не се сърди.
— Но се сърдя. Добре, съгласих се да направя това, което искаш, така че моля те вече да си вървиш. — Тя отиде до предната врата и я отвори.
— Не трябва ли да ти обясня как да намериш къщата?
— Ще погледна адреса в указателя.
— Е, както искаш…
— Аз винаги постъпвам както искам — отговори тя. Не й се искаше последната дума да е негова.
Но той не й остана длъжен. Преди да пристъпи през прага, протегна ръка и я прегърна през врата. Повдигна лицето й към своето и бързо я целуна.
— Лека нощ, Девън — прошепна тихо, пусна я и се плъзна надолу по стълбите.
13
Беше все още сърдита и намръщена, когато й отвори вратата на дома си и я поздрави с добре дошла по обяд на следващия ден. Той си знаеше, че прощалната му целувка ще я вбеси. И точно заради това я бе целунал. Изпитваше удоволствие да я дразни и провокира само защото тя толкова бързо и лесно се палеше. Сякаш го предизвикваше да разбере по колко различни начина би могъл да я ядоса.
А и освен това така му се бе искало да я целуне.
И сега му се искаше. Но това не му изглеждаше много добра идея, особено като забеляза колко предпазливо мина край него, внимавайки да не го докосне дори и с дрехата си.
Беше облечена делово в светложълт ленен костюм с права пола до коленете и ушито по поръчка сако, на ревера на което имаше голяма сребърна брошка. Сребърните обици, които допълваха тоалета й, се виждаха добре, защото косата й бе опъната назад и прибрана в стегнат кок. Изражението на лицето й бе почти войнствено и заядливо.
— Здравей — поздрави го студено.
— Здрасти — наперено й се ухили, макар да знаеше, че тази му усмивка я дразнеше.
— Пропусна да споменеш, че живееш извън града.
— Исках да ти обясня как да стигнеш дотук, забрави ли? Но ти не ми позволи. Лута ли се дълго?
— Е, сега съм тук, нали?
— Да, тук си и приличаш повече на съпругата на свещеника, отбила се у дома на чай, отколкото на жена, която идва да потвърди алибито ми за през нощта. Кой ще ти повярва, че съм те катурнал в леглото? — Сякаш дяволът го дърпаше за езика, караше го да й казва неща, за които бе сигурен, че ще я наранят и обидят. Но кой знае защо, чувстваше, че противното му държание е оправдано. Нейното собствено поведение не бе кой знае колко по-различно.
— А ти какво очакваш да облека? Нощница?
— Аз…
— Лъки, пристигна ли нашата гостенка?
Лори Тайлър влезе в антрето през сводестата врата.
— Здравейте — тя се усмихна приятно и подаде ръка на Девън. — Аз съм Лори Тайлър, майката на Лъки.
— Аз съм Девън Хейнс.
— Заповядайте, госпожо Хейнс. Всички са в кухнята. Питам се защо ли ни бяха необходими толкова много стаи! Мисля, че щяхме да направим по-добре, ако си бяхме построили една огромна кухня. Имам чувството, че всички в края на краищата се събираме все там.
— Следователите тук ли са? — несигурно попита Девън и погледна през рамо към колите, паркирани на алеята.