— Не още. Тези коли са на семейството — обясни Лори.
— Привлякохме интереса на цяла тълпа любопитни наблюдатели — иронично каза Лъки.
Майка му го погледна с укор, а след това хвана Девън за ръката и я поведе към кухнята.
— По нашия край обядът обикновено е съвсем неофициален. Днес имаме пилешка салата. Реших, че ще ни дойде добре в един такъв тежък и задушен ден. Надявам се, че няма да откажете?
— Ами, аз… да, струва ми се. Не смятах, че ще имам време да обядвам.
Лъки наблюдаваше двете жени, докато вървеше след тях през трапезарията, в която се хранеха само на празници, на рождени дни или при някои особено важни и тържествени случаи. Гостоприемството и дружелюбното отношение на майка му очевидно смущаваха Девън. Лори често влияеше по този начин на непознати. Тя винаги се отнасяше към хората с доверие и успяваше да ги предразположи към себе си и не променяше това си отношение, освен ако нямаше наистина сериозни основания.
Тя покани Девън в кухнята и я представи на останалите, сякаш тя наистина беше съпругата на новия свещеник, която се бе отбила на чай.
— Това е Девън Хейнс, която така благородно се съгласи да помогне на Лъки да се измъкне от неприятностите си. Девън, това е Таня, снаха ми. Това е Сейдж — най-малкото ми дете, а ето го и Чейс — по-големият брат на Лъки.
Всички я огледаха с явно любопитство, но измърмориха по едно учтиво здравейте, защото знаеха, че Лори не би приела друго отношение от тяхна страна.
— Сейдж, отмести стола си по-нататък, за да може Девън да седне между теб и Лъки. Девън, какво предпочиташ — чай с лед или лимонада?
— Ами, чай с лед, ако обичате.
— Чудесно, сега ще ти донеса. Захарта и лимонът са на масата. Лъки, подай й чинията от хладилника. А сега, когато тя вече е тук, и ти можеш да започнеш да се храниш. — Подаде на Девън чашата с чай и додаде: — Беше твърде притеснен, за да яде, преди да пристигнеш.
— Не съм бил притеснен — сърдито отбеляза той. Сложи препълнените чинии на масата и като преметна крак през облегалката на стола, се настани край масата. — Страхувах се, че тя няма да дойде.
Девън реагира така, сякаш я бе ударил.
— Казах, че ще дойда, нали?
— Да, но имаш навика да се отмяташ без предупреждение.
— Е, тя е тук и това е най-важното — намеси се Чейс, след като Таня силно заби лакът в ребрата му. — Всички много се радваме, че се съгласихте да свалите подозренията от Лъки, госпожо Хейнс. Особено като се има предвид какво ви струва това.
— Защото сте омъжена! — Сейдж, която за радост на всички бе мълчала до този момент, не можеше да се сдържа повече. — Вие съвсем определено не приличате на никоя от мадамите на Лъки.
— Сейдж!
— Не исках да я обидя, мамо. Зная, че и ти като мен си изненадана, че не носи отровнозелени сенки и мрежести чорапи. Между другото, костюмът ти много ми харесва — каза тя и сърдечно се усмихна на Девън.
— Б-благодаря — смънка Девън.
Макар че само преди няколко минути Лъки се бе опитвал да ядоса Девън, сега му се прииска да напляска сестра си за грубостта й. Бузите на Девън бяха яркочервени, очите й неестествено блестяха, но устните й бяха пребледнели под перленото й червило.
Таня побърза да й се притече на помощ.
— От колко време сте журналистка, госпожо Хейнс?
— Вече пет години — отговори Девън и погледна Таня с признателна усмивка. — Започнах работа веднага щом завърших колежа. Преди да получа мястото в Далас, работех за един по-малък вестник в Южен Тексас.
— Аз редовно чета вашите материали. Много са интересни.
— Много сте тактична — тя леко се усмихна. — Моите читатели понякога оспорват твърденията ми.
— И аз не винаги съм съгласна с вас — призна си Таня с усмивка, — но написаното от вас винаги ми дава повод за размисъл.
— Радвам се да го чуя.
— Вкъщи ли пишете или всеки ден ходите до редакцията на вестника? — поинтересува се Сейдж.
— Откъде черпите идеите си? — не я остави да отговори Чейс.
— Защо не млъкнете всички и не оставите госпожа Хейнс да се наобядва — прекъсна ги Лори и, забравила веднага собственото си нареждане, попита: — Използвате ли текстообработващи програми?
Девън се разсмя.
— Нямам нищо против въпросите. Наистина. Обичам да говоря за работата си.
Отговори на въпросите им по ред. Лъки също проявяваше интерес към разказа й, но се опитваше да изглежда напълно незаинтересован и ядеше пилешката си салата, без изобщо да усеща вкуса й.
Семейството му се отнасяше към нея сякаш беше Савската царица. По дяволите! Той беше в беда, не тя. Защо не я подлагаха на същия разпит, на който бяха подложили него за това, че е спал с непозната?