— Точно така. Наистина беше с мен.
Пат седна на ъгъла на масата, точно срещу нея. Когато заговори, гласът му бе далеч по-дружелюбен.
— Разкажете ни как и кога се запознахте.
— Както знаете, шериф Буш, запознахме се следобеда на същия онзи ден в бара, разположен на главен път 277. — Тя леко смръщи вежди. — Не съм сигурна за името му.
— Няма име — каза Пат.
— О! В такъв случай предполагам, че точно затова не си го спомням.
— Просто ни разкажете какво се случи. — Единият от агентите се намеси нетърпеливо и запали още една цигара.
Девън спокойно им разказа за посещението си в кръчмата и за намерението й да събере материал за статията относно сексуалните предразсъдъци по отношение на жените. Призна си, че постъпката й не е била твърде разумна.
— Опитах се да не бия на очи, да изглеждам колкото се може по-незабележима, но без каквото и да било насърчение от моя страна двама мъже се приближиха към масата ми и предложиха да ме почерпят с едно питие. Изобщо не обърнаха внимание на протестите ми. Очевидно не бяха свикнали да получават отрицателен отговор от жена.
Очите й внезапно срещнаха тези на Лъки. Без да иска, бе използвала фразата, която толкова често си бяха разменяли като обвинение. Стори му се, че всички в стаята усетиха напрежението, възникнало между тях. Девън бързо отвърна поглед.
Разказа и останалата част от историята, като изцяло потвърди показанията на Пат и Лъки. После насочи разказа си към мотелската стая.
— Отворих вратата и пуснах вътре господин Тайлър, защото той беше ранен. — Това беше леко изопачаване на истината, но единствен Лъки го знаеше, а той нямаше никакво намерение да оспорва твърденията й. Превързах раната му — продължи тя. — Той не беше в състояние да шофира и затова… остана с мен през цялата нощ и беше все още в стаята, когато си тръгнах на следващия ден, а това беше някъде около шест часа сутринта.
Лъки погледна двамата си обвинители и злорадо се усмихна.
— А сега можем ли да прекратим тази нелепа история?
Не му обърнаха никакво внимание. Единият избута Пат от мястото му и седна точно срещу Девън.
— Имате ли разрешение за лекарска практика, госпожо Хейнс?
— Какво по…
— Девън изпревари сърдитото възклицание на Лъки.
— Не, разбира се.
— Но решихте, че сте достатъчно квалифицирана, за да се погрижите за рана от нож и за едно насинено око, което, по всичко личи, едва не е довело до ослепяването на господин Тайлър.
— Напротив, изобщо не смятах, че имам необходимата за това квалификация. Посъветвах господин Тайлър да отиде в болницата, но той отказа.
— И защо?
— Ще трябва да попитате него.
— Направих го — отговори агентът и се намръщи. — Той на свой ред ме попита къде, ако ми се удаде подобна възможност, бих предпочел да прекарам нощта — в отделението за спешна медицинска помощ, или с вас?
Тя се взря в Лъки през гъстия тютюнев дим. Невярващият й поглед изразяваше обида и неприкрита болка.
— Беше шега, Девън. Шега.
Леко пребледняла, тя отново се обърна към агента.
— Бях обезпокоена от раните на господин Тайлър — тихо каза тя. — Беше ранен, докато се опитваше да ме защити, и се чувствах до голяма степен отговорна. Когато той отказа да потърси квалифицирана медицинска помощ, аз се постарах да направя всичко, което бе по силите ми, за да облекча болката му. Мислех си, че това е най-малкото, което можех да направя, за да му се отблагодаря за това, че ми се притече на помощ.
— Докъде се простираше благодарността ви? Спахте ли с него?
Лъки моментално скочи от стола си.
— Не, по дяволите. Тя… — Пат тежко отпусна ръка на рамото му и го натисна надолу.
— Сядай и млъквай.
Шерифът го гледаше така, сякаш се кани да го убие, но Лъки съзнаваше, че Пат постъпва така, защото е истински загрижен за него. Отпусна се отново на стола си и хвърли към агента изпълнен с ярост и злоба поглед.
— Е, госпожа Хейнс?
— Господин Тайлър изглеждаше напълно изтощен. Предполагам, че бе пийнал малко повечко. Във всеки случай, изобщо не бе в състояние да шофира. И когато ме помоли да остане, аз му позволих. Той ми намекна дори, че би могъл да има и някои вътрешни наранявания.
Двамата агенти се спогледаха и нагло се изхилиха с разбиране.
— И вие му повярвахте? — попита единият.
— Ще трябва да го запомня този номер, за да го използвам някой път — обади се и другият.
Този път Лъки изобщо не успя да стане от стола си. Ръката на шерифа отново се стовари върху рамото му и го прикова към мястото му. В същото време Пат сърдито изръмжа и изгледа двамата агенти, които се опитваха да направят разпита на Девън колкото е възможно по-труден за нея. И двамата сякаш се забавляваха от смущението и явното й неудобство.