— Мисля, че в този момент семейството ни се нуждае от добри новини. — Тя хвана ръката на съпруга си, усмихна му се и заяви. — В скоро време можете да очаквате един нов Тайлър. Бременна съм.
Лори плесна с ръце, а очите й веднага овлажняха.
— О, това е чудесно!
Сейдж дрезгаво изсвири. Лъки силно се разсмя.
— Не гледай така, братко! Едно парче от пудинга току-що падна на панталона ти.
Чейс, зяпнал жена си, постави празната лъжица обратно в чинията си.
— Ти… сериозно ли? Сигурна ли си?
— Таня ликуващо кимна с глава.
— Да, ще ставаш татко.
Когато достигна бялата дървена ограда, която опасваше прасковената градина, Девън опря ръцете си на най-горната дъска и дълбоко пое дъх. Лъки застана до нея. За пръв път, откакто Чейс го бе докарал от града, двамата оставаха сами. След съобщението на Таня всички изведнъж започнаха да й задават въпроси, на които тя отговаряше спокойно и уверено.
Не, бременността не е много напреднала, но вече е окончателно потвърдена.
Да, чувства се чудесно и им благодари за загрижеността.
Не, все още не се оплаква от сутрешни неразположения.
Да, очаква да се роди в началото на годината. Не, лекарите не предвиждат никакви трудности и усложнения.
Разговорите за бебето удължиха вечерята. Най-накрая Лори се изправи, за да почисти масата и подкани Девън и Лъки да излязат. Вечерта беше топла и задушна. Въздухът бе влажен, пропит с омайващите аромати на пролетта.
Девън обърна глава към Лъки и попита:
— Знаеше ли?
— Какво? За Таня? — Той поклати отрицателно глава. — Не. Но всъщност не съм особено изненадан. За никого не е тайна, че и двамата искат да имат деца. Беше просто въпрос на време. Радвам се, че тя реши да ни съобщи новината точно тази вечер.
Той подпря гръб на най-горната дъска на оградата и се обърна да погледне Девън. Лекият ветрец развяваше къси кичури от лъскавата й коса, които бяха успели да се изплъзнат от стегнатия кок. Сейдж й бе заела някои от дрехите си. Сменила бе деловия костюм с обикновен джемпър с дълги ръкави, който бе надянала върху една тениска. Беше му трудно да реши как му харесва повече. Независимо как бе облечена — спортно или делово — тя винаги изглеждаше страхотно.
— Майка ти наистина е велика — каза тя. — Толкова е силна и в същото време нежна и състрадателна. Твърде рядка комбинация.
— Благодаря. Аз също мисля, че тя е много специална. Боях се да не помислиш, че всички Тайлърови са малко смахнати. Готови да се сбият на часа. А в следващия миг да се разплачат от умиление пред нероденото още бебе.
Тя откъсна едно листо от най-близкото дърво и започна да го прехвърля между пръстите си.
— Не, нищо подобно. Много ми харесва привързаността, която изпитвате един към друг.
— В твоето семейство не беше ли така?
— Не съвсем. Бяхме само родителите ми и аз. Никакви братя и сестри.
Лъки не можеше да си представи подобно нещо и й го каза.
— Навремето Чейс и аз се гонехме като куче и котка. И сега понякога го правим. Но в същото време сме най-добри приятели и сме готови да сторим всичко един за Друг.
— Това е очевидно. Спомням си изражението на лицето му, когато връхлетя през вратата на стаята за разпити.
Беше минало доста време и двамата вече можеха да говорят за случилото се с усмивка. Лъки пръв възвърна сериозното си изражение.
— След като татко умря, си помислих, че семейните връзки между нас могат да поотслабнат. Вместо това те станаха по-силни от всякога. Мама чудесно успява да ни задържи заедно.
— Разкажи ми за него.
— За татко? Беше строг, но честен. Всички ние, децата, знаехме, че ни обича много. Глезеше ни и ни наказваше по равно, ако мога така да се изразя. Не признаваше никакви увъртания, когато ставаше дума за честност и почтеност. Знаехме, че обича мама. Открито изразяваше любовта си към нея и много я уважаваше.
— Значи е напълно обяснимо защо синът му веднага се притичва на помощ на изпаднала в беда жена.
Той я изгледа насмешливо и леко сви рамене.
— Условен рефлекс. — Протегна ръка, хвана един кичур от косата й и го задържа между пръстите си. — А какъв беше животът на Девън Хейнс, когато тя беше малко момиченце?
— Самотен понякога. — Тя се замисли. За разлика от баща ти, моят баща не беше толкова сърдечен и всеотдаен. Всъщност, беше много взискателен. Мама му се подчиняваше от деня, в който се бе съгласила да се омъжи за него та чак до смъртта си. Ролите им бяха строго определени. Той беше главата на семейството — умен и доминиращ; а тя беше покорна малка женичка. Прекарваше дните си като поддържаше безупречен ред в дома му, а вечерите — като му приготвяше и слагаше всичко, което й поискаше, в ръцете.