— Хъм. И затова ли малкото ми момиченце се е превърнало в такава войнстваща феминистка?
— Не съм войнствена.
Лъки вдигна ръце, сякаш се предаваше.
— Не съм въоръжен.
— Съжалявам — тя горчиво се усмихна. — Може би съм прекалено предпазлива и веднага заемам отбранителна позиция.
— Няма нищо. — А след това се наведе към нея и прошепна: — Ако зелените ти очи продължат да искрят по този начин, ще трябва да те целуна. — Гласът му бе закачлив, но по очите му личеше, че е напълно сериозен.
Девън отмести поглед и се загледа в правите, добре поддържани редове от прасковени дървета. Клоните им вече бяха отрупани с неузрели плодове.
— Целият живот на майка ми се въртеше около татко. И когато той умря, тя просто нямаше за какво повече да живее.
— Ами ти?
— Предполагам, че едва ли съм имала голямо значение за нея.
— Сигурно много те е боляло?
— Да — тя въздъхна. — Преживя само две ужасни години след смъртта на баща ми и също умря.
— Как?
За момент тя съсредоточи цялото си внимание върху земята под краката си. Когато проговори, гласът й бе дрезгав и нисък.
— Откакто се помня, майка ми беше ипохондричка. Постоянно се оплакваше от всевъзможни болки и неразположения. Това й помагаше през ученическите ми години. Не можех да каня приятели у дома, защото тя се чувстваше зле. Нали разбираш?
Лъки измърмори нещо съвсем не ласкаво за бившата госпожа Хейнс, но Девън само поклати глава.
— Предполагам, че хипохондрията беше единственото й средство да привлече вниманието на баща ми. Както и да е, но аз много рано се научих да не обръщам внимание на заболяванията на майка си.
След като баща ми умря, оплакванията й зачестиха, болките й станаха по-сериозни и продължителни. Животът й бе до такава степен зависим от баща ми, че когато него вече го нямаше, тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за собственото си тяло и за многобройните му болести. Тъкмо бях завършила колежа и се опитвах да си намеря работа. Признавам си честно, че постоянните й оплаквания за остри бодежи и тъпи болки тук и там, просто ме влудяваха. Опитвах се да не й обръщам внимание.
Девън откъсна парче от листото и го подхвърли на вятъра.
— Тя започна да се оплаква, че болките й стават по-силни. Колкото повече се оплакваше, толкова по-упорито я пренебрегвах. Смятах, че ако толерирам хипохондрията й, само ще влоша положението.
Девън прехапа устните си толкова силно, че краищата им побеляха. Лъки видя сълзите, които се събираха в очите й. Хвана я за ръката и преплете пръсти в нейните.
— Един ден мама ми каза, че има затруднения с преглъщането. Не можеше да се храни. Повръщаше всичко, което й дадях. Аз… аз се смилих и я заведох на лекар. — Неспособна да продължи, тя измъкна ръката си от неговата и покри лице с двете си ръце.
Той я погали по гърба.
— Какво се случи, Девън?
Инстинктивно усещаше, че тя никога преди не е говорила за това. Беше поласкан, но и изпитваше силна болка, като я гледаше толкова разстроена.
Тя изпусна една накъсана въздишка и свали ръцете си.
— Умря след две седмици. Рак на стомаха, който не можеха да оперират.
— О, по дяволите…
Тя извади чиста кърпичка от джоба на джемпъра си и избърза очите и носа си. Красивото й лице носеше отпечатъка на вината и мъката, които я тормозеха.
— Не е имало как да го разбереш — тихо каза той.
— А трябваше.
— Никога преди това не си преживявала подобно нещо.
— Трябваше да се вслушам в оплакванията й. Трябваше да направя нещо.
— Резултатът сигурно е щял да бъде същият, Девън. — Баща му беше умрял от рак, след като месеци наред се бяха борили с болестта.
— Да, сигурно — каза Девън. — Но ако не се бях отнесла така с нея, нямаше да страда. Обърнах й гръб точно когато имаше най-голяма нужда някой да повярва в нея.
— От това, което ми каза, разбирам, че тя първа ти е обърнала гръб.
Девън изтръска ръцете си от листото, което бе надробила на много малки парченца.
— Не бяхме свързани помежду си като вас. Никога не съм изпитвала другарството, което споделяте помежду си, и ви завиждам за начина, по който се поддържате и си помагате един на друг.
Той разбра, че темата за смъртта на майка й бе изчерпана. Не искаше да настоява. За миг тя му бе разкрила душата си. Беше съвсем бегъл поглед към вътрешния й мир, но той жадуваше за още и още информация.
Опита се да се нагоди към тона й.
— И не мислиш, че сме твърде шумни, необуздани, експанзивни?
Тя леко се разсмя.
— Е, малко, може би…
— Да, можем да сме твърде опаки и непокорни.
— Но сигурно е хубаво да знаеш, че има някой, на когото винаги можеш да разчиташ, че ще те подкрепи, без значение какво си извършил.