Той я придърпа към себе си и зашепна в косата й. Сюзън стоеше неподвижно, застинала от изумление.
— Оценявам всичко, което направи, за да ме спасиш от процес, но не мога да ти позволя да продължиш. Не мога да допусна да влезеш в съдебната зала и да бъдеш уличена в лъжесвидетелство.
— Да бъда уличена?
— Разбира се — каза гой и се отдръпна от нея. — Ти ще свидетелстваш под клетва, че съм бил с теб в нощта на пожара, след това оная жена Хейнс ще направи същото и в този случай аз ще трябва да се закълна, че тя казва истината. И ти ще попаднеш в собствения си капан, скъпа — нежно каза той. — Това е само в случай, че не се откажеш от показанията си незабавно. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Тя се отдръпна от него и го погледна с побеляло от паника лице.
— Изобщо не бях помисляла за това.
— Знам, че не си. Ти мислиш само за мен, за нас, за нашата женитба. Която, разбира се — добави със съжаление той, — никога няма да се състои.
— Защо?
Той безпомощно разпери ръце.
— Вярваш ли, че майка ти и баща ти ще позволят да се омъжиш за мен? За един нехранимайко, който е готов да преспи дори и с една напълно непозната съпруга на затворник? Помисли за това, скъпа. Те не биха го понесли. Баща ти сигурно ще те изключи от завещанието си и ще остави всичките си пари на различни благотворителни организации. По-скоро ще се съгласят да те видят мъртва, отколкото омъжена за мен. Л, да си призная честно, и аз също.
Гласът му звучеше толкова искрено, че тя не долови иронията в думите му.
Лъки я привлече отново към себе си, притисна я и я задържа така няколко секунди, преди да я пусне рязко.
— Довиждане, Сюзън! След като всичко случило се излезе в пресата, аз повече няма да мога да се виждам с теб.
Преди тя да успее да проговори, той я остави като предпочете да мине по застланата с чакъл пътека, която заобикаляше къщата, вместо отново да прекосява величественото, напомнящо му на гробница антре. На ъгъла на къщата се спря и се обърна.
— Погрижи се за себе си, докато още можеш, Сюзън. Нямаш никакво време. Веднага се обади на Пат.
— Да, да. Ще му се обадя днес. Още сега.
— Не мога да ти опиша колко по-спокоен ще се почувствам, като разбера, че си го направила. — Той й изпрати целувка. — Довиждане.
Навел глава, той се отдалечи с добре премерената походка на човек, пожертвал себе си и поел последния си път към гилотината. Но тайно се подсмиваше и му идеше да скочи до небето от радост.
16
Когато на следващата сутрин пристигна в офиса на „Тайлър Дрилинг“, Девън го чакаше там. Седеше сковано като ученичка на един стол с права облегалка, разговаряше с Чейс и държеше в ръцете си една от техните нащърбени, позахабени чаши за кафе.
Размениха си продължителен поглед през ярката светлина на един проникнал в стаята слънчев лъч, в който безброй прашинки танцуваха в бясното темпо, с което заби сърцето на Лъки веднага щом я видя.
Чейс пръв наруши неловката тишина.
— Девън пристигна преди няколко минути — сконфузено обясни той. Очевидно и той като Лъки се питаше защо е дошла. — Тъкмо пием кафе. Искаш ли и ти?
— Не, благодаря — Лъки не сваляше очи от Девън. Нито пък тя отделяше поглед от него.
— Ами, екипът вече тръгна за Луизиана.
— Това е добре.
Неуспешните опити на Чейс да завърже някакъв разговор още повече подсилиха напрежението, което се усещаше в смълчания кабинет. Той с неудобство се изкашля.
— Ами, аз май трябва да свърша някои неща навън. Ще се видим по-късно. — Докато минаваше край Лъки на излизане, Чейс леко го смушка с лакът. Този жест бе мълчаливо братско послание, което гласеше: Ела на себе си. Не стой като глупак.
Веднага щом Чейс затвори вратата след себе си, Лъки отбеляза.
— Изненадан съм, че те виждам тук.
Усмивката й беше мигновена и несигурна.
— Самата аз съм изненадана.
Той седна на един тапициран с кожа стол, без да сваля жадния си поглед от лицето й.
— От вчера следобед се опитвам да се свържа с теб, Девън.
— Бях изключила телефона си.
— И аз така си помислих. Защо?
— Изглежда, че след вчерашната статия във вестника, всичките ми познати бяха решили да ми се обадят.
Лъки се намръщи.
— Дяволски съм разстроен, че цялата история се появи във вестниците. Исках името ти да не се споменава колкото е възможно по-дълго. Моля те, повярвай ми!
— Знам, че нямаш нищо общо с това. Кой, мислиш, че го е направил?
Той й разказа за Сюзън.
— Изглеждаше много виновна, когато застанах пред нея. Убеден съм, че е направила всичко възможно да разбере коя си и после от чиста злоба е изпяла всичко пред репортерите.