— Той може да е невинен…
— Не е!
— Но ако е…
— Щеше да направиш всичко възможно, за да го спасиш от затвора. — Силно я стисна за раменете. — Девън, не можеш да се чувстваш отговорна за всичко, което се случва на този свят. Никой не иска това от теб. Не можеш да пожертваш щастието заради нещо, случило се в миналото, или пък за нещо, което би могло да се случи в бъдещето. Освободи се от тези призраци. Отърви се от тях. Обърни се към човека, който има нужда от теб сега, в този момент.
Никога не бе молил жена за нещо. И сега му бе трудно да го направи. Противоречеше на характера му. Струваше му се така противоестествено, както сняг в джунглата. Но в същото време съзнаваше, че в никакъв случай не бива да изгуби този спор. Животът му зависеше от това.
— Не захвърляй на вятъра най-хубавото нещо, което някога се е случвало и на двама ни. Не си струва да го направиш нито от гордост, нито заради някакви си принципи. Недей! Умолявам те, Девън, недей! — Хвана брадичката й с ръка и повдигна главата й нагоре. Като изговаряше ясно и отчетливо всяка думичка, той прошепна: — Кажи ми, че ме обичаш.
Тя го изгледа. Лицето й бе измъчено и тъжно. Бавно завъртя глава — дотолкова, доколкото й позволяваха ръцете му. След това с пресеклив глас почти изхлипа:
— Не мога. Моля те, не настоявай повече.
20
Черното настроение на Лъки никак не се подобри, когато малко преди Милтън Пойнт попадна в автомобилно задръстване. Той не преставаше да проклина лятната горещина, яркото слънце, жестоката съдба. След като се попържи няколко минути на жегата, слезе от откритата си кола и махна на един камион с добитък, който се движеше в отсрещното платно.
— Какво е предизвикало целия този безпорядък?
— Ужасна катастрофа — изкрещя шофьорът от кабината на камиона. — Две коли. Има линейки. Пълно е с патрулни коли и ченгета. Истинска лудница. Може да си повисиш тук доста време, мой човек.
— Едва ли — изръмжа Лъки и се качи в Мустанга си. Беше се запътил за кръчмата, където се надяваше да удави в алкохол всичките си мисли и спомени за Девън Хейнс и за нейната безумна, глупава упоритост. И щеше да го направи дори ако трябваше да изпие десет кашона „Джак Даниелс“.
Най-накрая успя да излезе с Мустанга извън платното и подкара по банкета. За неописуема ярост на останалите шофьори, приклещени в задръстването, той профуча покрай пътя като намали само когато стигна до мястото на злополуката.
Надяваше се, че ще успее да се промъкне без да привлече ничие внимание, по прословутият му късмет изглежда го бе напуснал. Един от полицаите му махна да спре и се запъти към колата. Лъки разпозна един от заместниците на местния шериф.
— По дяволите!
— Ей, Лъки, бях сигурен, че си ти — извика полицаят, преди още да се е приближил напълно. — Угаси мотора — нареди той.
— Но…
— Остани там, където си. — Офицерът се обърна и се насочи към една групичка полицаи.
Лъки въздъхна с раздразнение. Защо, по дяволите, го бавеха? Тъкмо бе решил да пренебрегне нарежданията на шерифския заместник, когато забеляза Пат, който се отдели от групата на представителите на закона.
— Пат — извика той, — измъкни ме от това…
— Лъки!
Тъжното изражение на Пат и приглушеният му глас бяха съвсем необичайни за обстановката. Пат обикновено се справяше в подобни ситуации с изключителен професионализъм и хладнокръвие. Нетърпението на Лъки премина в тревожно любопитство.
— Какво става?
— Паркирай колата си ей там. Трябва да поговоря с теб.
— Какво има? — Лъки дръпна ръчната спирачка и слезе. Тук нещо не бе наред. Пат сякаш не смееше да го погледне в очите и Лъки просто не можеше да си обясни странното му поведение. Та нали всички подозрения относно палежа вече бяха отпаднали?
Разтревожен, той погледна зад Пат към смачканите коли и въздъхна с облекчение, защото не разпозна нито една от тях.
— О, боже, Пат. Накара ме да мисля, че някой…
Пат положи ръка на рамото на Лъки. Жестът беше пълен със състрадание. Размениха си по един многозначителен поглед. След това Лъки се отскубна от ръката па Пат и се втурна напред.
— Лъки! — Пат го сграби за ризата.
— Кой е?
— Таня.
Лъки се прегърби, сякаш току-що бе получил силен и болезнен удар. Стори му се, че ребрата му ще се спукат под тежестта на ужасното съобщение.
Разумът отказваше да приеме чутото.
— Таня? — прошепна той. — Ранена ли е?
Пат сведе поглед.
— Не! — Лъки бързо отхвърли подобна възможност. Това, което показваше мълчаливият жест на Пат, бе просто немислимо. Той се затича към линейките, като избутваше настрани всеки, който се осмелеше да застане на пътя му.