Тъжното изражение на Девън свидетелстваше за привързаността, която тя изпитваше към Чейс. Лъки я обичаше и заради това. Бе приела всички грижи и страхове на семейството като свои. Взела бе присърце радостите и скърбите им. Животът в голямо семейство, с всичките му преимущества и недостатъци, бе нов за нея, но тя сякаш бе разцъфнала в новото обкръжение и най-после бе намерила истинското си място.
Често си поплакваше заедно с Лори, когато говореха за загубата на нероденото й внуче. Сейдж й доверяваше тайни, които не споделяше с никой друг в семейството.
Девън отпразнува с Лъки деня, в който с много усилия се разплати с банката. Оказваше му морална подкрепа, защото бизнесът все още не вървеше, макар че беше успял да набави отново оборудването, което изгубиха при пожара. След договора в Луизиана „Тайлър Дрилинг“ не бе получила нито една нова поръчка.
Чейс бе безполезен, напълно парализиран от мъката си. Цялата отговорност за спасяване на потъващия кораб бе паднала върху раменете на Лъки. Единствено вярата на Девън, че ще се справи, го поддържаше в трудни моменти.
— Ужасно е, че е толкова нещастен, та пропилява живота си по този начин — промърмори тя. — Ужасно.
— Нито веднъж не е влизал в къщата, която ме накара да му купя. Тя си стои съвсем празна и необитаема. А той живее в абсолютна мизерия в апартамента, в който живееха с Таня.
— Какво можем да направим, за да му помогнем?
— Де да знаех! Забележките и назиданията само го озлобяват. Съчувствието ни го вбесява. А някой ден ще намери смъртта си, докато язди тия проклети бикове. Вече е твърде стар за родео.
— А може би той иска точно това — печално каза Девън. — Да умре. Родеото е просто един приемлив начин за самоубийство.
— О, Боже — Лъки обгърна талията й с ръце и целуна гърдите й. — Мога да разбера колко ужасно се чувства. Ако аз някога те загубя…
— Няма.
— Изгубих те след първата нощ, която прекарахме заедно. Едва не обезумях, докато не те намерих отново. А те бях изгубил само за една седмица.
Тя се облегна назад и го изгледа въпросително.
— Едва не си обезумял? Никога не си ми казвал това.
Въпреки мъката на брат му и окаяното състояние на бизнеса им, Лъки си оставаше един съвсем наскоро задомил се влюбен мъж и често се държеше като истински младоженец. А това включваше и закачки с булката.
— Има доста неща, които не съм ти казвал — лениво продума той.
— О, така ли?
— Дааа.
— Какви например? — попита тя.
— Ами например колко секси изглеждаш, когато си сложиш очилата.
Тя смръщи вежди.
— Момчетата не се задяват с момичета, които носят очила.
— Аз се задявам с всички момичета.
— И аз така съм чувала.
Той я придърпа към себе си и започна да я целува все по-пламенно и да промушва език между устните й. Копчетата на блузата й не представляваха никакво затруднение за сръчните му пръсти.
Когато гърдите й запълниха ласкавите му, нежни длани, тя протегна ръка към бедрата му и го погали. Помогна му да събуе дънките си и леко го погали с листенцата па розата.
— Благодаря ти за цветето — измърка тя, като изкусни го завъртя в ръката си.
— Твърде добре съм те обучил — изстена той и рязко си пое дъх, разкъсван от удоволствие.
— Какво искаш да кажеш?
— Че този път май няма да успеем да се качим в спалнята си.
Тя скочи от коленете му, легна на килима и го придърпа върху себе си. Само няколко мига по-късно те задъхани се отпуснаха сред безнадеждно разхвърляните си дрехи и изпомачканите листенца на розата.
Той се повдигна на лакът и й се усмихна.
— Това е дяволски по-приятно от писането, нали?
Девън взе едната му ръка, целуна дланта му и я положи върху лявата си гърда.
— Усещаш ли? Всеки удар на сърцето ми е предназначен за теб и просто не мога да си представя какво бих нравила без теб.
Той се взря в зелените й очи и видя отразена в дълбините им любовта, която изпитваше към нея. Тя беше интелигентна, чувствителна, нежна, великолепна, страстна и всеотдайна.
— По дяволите — доволно въздъхна той. — Нищо чудно, че ме наричат Лъки.