Като чу тоя въпрос, дребният непознат трепна и неволно се дръпна настрана развълнуван, сякаш искаше да скрие лицето си.
— Мисля, че това са водите на Северно море — отговори той с глас, който едва се чуваше.
— Така ли? Изглежда, че доста време от краткия си живот сте прекарали в изучаване на географията, щом сте тъй добре осведомен — забеляза лейтенантът.
— Може би, сър, сте достатъчно умен, да ми кажете колко време ще прекараме заедно, ако в желанието си да се наслаждавам на вашата мъдрост ви взема в плен? Младежът, към когото бяха отправени тези заплашителни думи не отговори нищо, а извърна лицето си и го закри с ръце. Възбудения моряк, решил, че е направил подобаващо впечатление на събеседника си, се приготви да продължи разпита. Силните тръпки, които разтърсваха тялото на непознатия, накараха лейтенанта да помълчи още няколко минути, ала изведнъж за голямо свое учудване забеляза, че младежът трепере не от страх, а от усилие да сдържи напушилия го смях.
— Заклевам се във всички китове на морето — извика Барнстейбъл, че вашата веселост е неуместна, млади господине! Не стига, дето ми заповядаха да пусна котва в такъв залив пред буря, ами и един хлапак, дето няма сили да носи брада, даже и да му порасне, ми се присмива, и то когато трябва по-бързо да изляза в открито море, за да спася душата и тялото си! Ала почакай да те закарам в моята каюта, да видя no-отблизо що за човек си и защо се смееш! Така ще ме веселиш тогава, че няма да мигна до края на пътуването.
След тези думи командирът на шхуната се приближи до непознатия с намерение да се разправи с него, но младежът се дръпна и възкликна с глас, в който веселостта бе преминала в непресторен ужас:
— Барнстейбъл! Мили Барнстейбъл! Нима сте способен да ми причините зло?
Този неочакван възглас накара моряка да отстъпи няколко крачки и като потърка очи, свали фуражката от главата си и извика:
— Какво чувам? Какво виждам? Там е „Ариел“, а по-нататък — фрегатата. Възможно ли е това да бъде Кетрин Плаудън?
Ала съмненията му, ако все още оставаха някакви съмнения, скоро се разпръснаха окончателно, когато непознатият или по-право непознатата седна на близката височинка в поза, в която женската свенливост очарователно контрастираше с мъжкото облекло и прихна да се смее неудържимо.
От тоя момент нататък всички мисли за възложената задача, за лоцмана и дори за „Ариел“ сякаш изхвръкнаха от главата на моряка, който с един скок се озова до девойката и също прихна да се смее, макар че и сам не знаеше защо.
Когато развеселената девойка се посъвзе, тя се обърна към своя приятел, който бе седнал до нея и я чакаше добродушно да престане да му се смее.
— Глупаво и дори жестоко е — заговори тя, че не ви обясних досега причината за неочакваното си появяване и за странното си облекло.
— За всичко се досещам — извика Барнстейбъл. Вие сте узнали, че сме слезли на брега, и бързате да изпълните обещанието, което дадохте в Америка. Аз не искам нищо повече. Свещеникът па фрегатата … може да продължава да чете проповеди колкото си ше, довърши преоблеченото момиче. Но никой няма да произнесе над мен брачната благословия, докато не постигна целта на това рисковано начинание. Зная, че никога не сте били егоист, Барнстейбъл. Нима искате да забравя щастието на другите?
— За кого става дума?
— За моята бедна, предана братовчедка. Чух, че два кораба, които според описанието приличат на фрегатата и на „Ариел“, били забелязани да кръстосват край брега и веднага реших да вляза във връзка с вас. Цяла седмица ви следих, преоблечена в тази дреха, но досега безуспешно. Днес забелязах, че се приближавате до брега повече от обикновено и за щастие смелостта ми бе възнаградена.
— Да, вярно, доста близо сме до брега! Но, знае ли капитан Мънсън, че искате да се качите на неговия кораб?
— Разбира се, че не знае. Никой освен вас не знае това. Сметнах, че ако вие с Грифит разберете положението ни, може да се опитате да ни освободите от робството, в което се намираме. Тук съм написала нещо, което, надявам се ще събуди кавалерските ви чувства и ще ви напътствува във вашите действия …
— В нашите действия ли? — прекъсна я Барнстейбъл. Вие лично ще бъдете наш лоцман.
— Тогава ще бъдат двама! — чу се наблизо хрипкав глас.
Изплашената девойка изпищя и скочи, но се притисна инстинктивно до възлюбения си, търсейки закрила от него. Познал гласа на кормчията, Барнстейбъл изгледа сърдито спокойната физиономия на Кофин, която надничаше над плета и поиска обяснение за тази намеса.