Прагът е една разпенена стена, в която се врязва един паянтов прояден дървен мост, същинска отломка. Вълните го заливат непрестанно. Не е възможно да слязат от лодката при първите стълби. Трябва да продължат по-нататък. Трябва да преминат прага. С фок, издут като балон, номер две се понася натам като към пропаст.
— Внимавайте, момчета!
На три пъти лодката ужасно се накланя към носа. С грохот пропадат в една огромна синкавозелена дупка. Изкачват се по водната планина зад нея. Пак пропадат. Пак се изкачват… Край! Прагът е преминат. Сега вече плават в спокойни или почти спокойни води.
— Свалете фока! Дайте към стълбата!…
Мичман Латок, пъргав при пристигането, както и при тръгването, скача на третото стъпало. Обръща се.
— Сега се връщайте на кораба!… И… благодаря, момчета!… А! Разбира се, ще…
Той ще каже: „Ще се върнете на гребла…“, защото малко е рисковано да вдигаш ветрила в такова море. Знае той: често е участвувал в регати в Кан, в Трувил… Но на този смелчага 304 не му оставаше друго, освен да лавира неумело срещу вятъра…
И тъй, тъкмо мичман Латок да каже „Ще се върнете на гребла…“ и от стълбата горе се чува нечий глас:
— Жан!… Най-после!… Това сте вие!…
Дотичва една дама — една много млада дама, много розовичка и много руса… Мичман Латок тутакси забравя и Льо Керек, и лодката, и вятъра, и гърмящия праг, и още много други неща. Мичман Латок изкачва две по две стъпалата на проядената стълба и изчезва с русата и много розовичка дама подръка…
— Да свалям ли мачтата? — пита 356, Корсюф.
— Ако искам!… Кой те пита тебе?… Ти ли си старши сега или аз?…
Да свалим мачтата, да свалим мачтата… Ясно, че трябва да се свали мачтата… и 304, Льо Керек, знае това по-добре от всеки друг… Но… ето! Не друг, а 356, Корсюф, го каза първи!… Корсюф, прост моряк!… Дявол да го вземе? Къде се бърка той? Да сваля мачтите?… В края на краищата можем да си правим каквото искаме, лейтенантът не е дал заповед… Пък и той дойде на ветрила!… Защо да не се върнем и ний така!… Не сме аджамии! Все сме управлявали!…
Впрочем ето и 356, Корсюф, който съвсем без време налива масло в огъня:
— Виж к’во… нали ти си старши?… Ще я сваляме ли таз мачта, или няма да я сваляме?
— Трай! — отрязва го ядосан 304.
И вече твърдо:
— Отблъсвай, като ти казвам!… Отблъсвай де!… И вдигай фока! И грота също!
Подета като от вихрушка, лодката като чайка полита напред.
Внимание! Прагът!…
304, Льо Керек, изругава тихичко през зъби. Много не навреме идва този праг. Първо, вече нямаме попътен вятър, естествено. Наближаваме и лодката ужасно се накланя. Вълните я подхващат странично и сякаш плесници изплющяват по десния й борд… Пък и…
Пък и гс’ин Латок го няма… А опитът му, макар и малък, нямаше да ни е излишен…
— Внимавай, опасност! — промърмори неспокоен 356, Корсюф.
Сега е моментът. Първата вълна се надига под вълнореза. Лодката подскача на двайсет стъпки и отново пропада в страхотна бездна… А! Започва се пак: втората вълна връхлита много скоро и истински ураган от вода се стоварва върху лодката, напълва я догоре…
— Дяволите да го вземат!…
Трета вълна. Прекалено натежала, лодката не подскача вече. Гигантската стремителна вълна я подхваща през средата и се стоварва върху двете ветрила едновременно. Победена, лодката се преобръща. Седмината мъже, изхвърлени като от прашка, оставят всичко, разпиляват се на двайсет метра наоколо, после вълната ги изтъркулва до плажа… След четвърт час те отново се събират там, ако не невредими, то поне в пълен комплект — на всички ръцете, колената, лицата им кървят; на 356, Корсюф, му е изкълчен глезенът; а, на 304, Льо Керек — счупена дясната ръка.
— Поне сички са тука! Хубаво! — философски отбелязва един от корабокрушенците.
Но бившият старши не приема тъй нещата:
— Да го вземе дяволът макар! По-добре да бяхме изпукали всички!…
И със здравата си ръка той ядно разкъсва платнената си матроска.
— Е, не, недей!… Братко!… Не се ядосвай така!… Ето! Виж! Ето ти я лодката, и тя се връща!
Това е добър знак. Лодката се връща, изтласкана на брега като екипажа си. Отклонява се, люшка се нагоре-надолу. Изтръгнатите й мачти плават край нея… Внезапно разпален, 304, Льо Керек, забравя за счупената си ръка:
— Дявол да го вземе… Май не сме съвсем загубени! Ще я оправим таз лодка, а?… Смело, момчета! Хващайте!
И той пръв се хвърля във водата, плувайки криво-ляво, с една ръка. Всички заедно — „Ей-й-руп! Дигай!“ — и те повдигат пострадалата лодка. Тя отново пада. Те отново започват. Тя пак пада. Те се ожесточават — „Дигай, дигай де!“ И, из-подрани, изтощени, разкървавени, те тържествуват най на края, изправят корпуса, покатерват се вътре… Пълно е с вода, разбира се. Но кофата за изтребване е тук! Хайде, по-живо!