— А мачтите! К’во да ги правим?
— Дръж ги де! Навий около тях ветрилата и събери всичко ка пейките, по средата… Виж дали можем да приберем всичките гребла.
— Пет, шест, седем.
— Добре! Всеки на мястото си, по-живо! Ей, ти, 356, можеш ли да гребеш с твоя презорен крак?
— Не ми закачай крака!
— Добре де!… Готово ли е? Напред… Греби! Силно!…
И възкресена, упорита, героична, лодката се хвърля отново срещу прага — този път на гребла…
Лодка номер две се приближава до борда на „Са ира“. От толкова далече вахтените не бяха я забелязали. И дежурният офицер, изправен до батапорта, гледа с известно учудване тази наводнена лодка, тези матроси, плувнали в пот, капнали от изтощение.
— Дявол да го вземе! Едно греяно вино няма да ни е излишно!
Междувременно 304, Льо Керек, се качва на кораба не без известно затруднение: счупената му ръка го пробожда остро и все повече се подува. Изведнъж разтревоженият вахтен офицер вижда пред себе си един засмян, но блед като платно матрос, който му козирува с лявата ръка:
— Но какво става с вас, Керек? Ранен ли сте? Къде? Как?
Ала Керек — 304, Льо Керек, старшият на лодката, привързана тук, край борда, спасена, невредима — вдига презрително рамене:
— Няма нищо, капитане! Нищо опасно!… Идвам само да докладвам за курса… И такова… да ви кажа, капитане… за курса де — нищо особено…