— Дами и господа — започнах аз, — сред нас е един джентълмен с голям интелект, майстор на нашия език, с когото, сигурен съм, вие всички с удоволствие ще се запознаете. Неговото име е Алистър Тобаго Кръмп VI. Той е професор по английски в Колумбийския университет и е автор на книгата „Как да говорим перфектно английски“. Професор Кръмп, ще кажете ли няколко думи на събралите се тук интелектуалци? Моля!
Кръмп се изправи на крака. Изглеждаше доста смутен, като изфъфли:
— Чуйтъ мъ, благодъръ фи многу.
Е, драги, чувал съм те да разказваш вицове на нещо, което има претенциите да бъде идиш, но в сравнение с Кръмп можеш направо да минеш за възпитаник на Харвард. Работата е в това, че той приличаше досущ на професор по английски език. Да гледаш това мрачно, генетично изродено лице и в същото време да го чуеш да произнася фраза на чист идиш, бе нещо, което накара всички присъстващи едновременно да загубят и ума, и дума. Такова лучено благоухание изпълни въздуха, когато избухна гръм от смях, стигащ чак до истерия, че въобще не можеш да си представиш.
Лека изненада пробяга по лицето на Кръмп. Той тихо сподели с напевно и красиво шведско произношение, което не бих могъл да възпроизведа, че обикновено не получавал чак толкова бурни овации.
— Няма значение — отвърнах аз. — Продължи да говориш.
Трябваше да изчака смехът да утихне, а то отне няколко минути. След това той започна да разказва вицове на ирландски провинциален акцент, на шотландски гърлен диалект, на кокни, на средноевропейски, испански, гръцки. Но специалитетът му очевидно бе бруклинският диалект — твоят собствен благороден и почти роден език, драги.
След този случай го оставях да прекарва по няколко часа в Идън, а след вечеря го завеждах в малката кръчма. И така, от уста на уста тръгна слухът. През онази първа вечер, както ти казах, публиката бе оскъдна, но докато се усетим, пред вратата вече се тълпяха хора, които напираха да влязат — само че напразно. Просто нямаше къде да се поберат.
Кръмп прие нещата спокойно. Всъщност изглеждаше неудовлетворен. Каза ми:
— Няма смисъл да хабя чудесния си репертоар за тези прости селяндури. Искам да покажа умението си на съклубниците от Идън. Те обаче няма да ме слушат, тъй като никога не ми е идвало на ум да им говоря на диалект. Всъщност аз самият не знаех, че мога, което е доказателство за невероятното ми самоподценяване — недопустимо падение за един толкова духовит и остроумен човек като мен. Само защото не съм груб и напорист…
Той говореше на най-добрия бруклински диалект, който, ако не възразяваш, драги, неприятно дращи всеки деликатен слух. Затова побързах да го уверя, че аз ще се погрижа за всичко.
Разказах на съдържателя на кръчмата за несметните богатства на членовете на Идън, като умишлено пропуснах да спомена, че те бяха колкото богати, толкова и стиснати. Като чу това, направо му потекоха лигите. Побърза да им разпрати гратисни покани, за да ги примами. Идеята беше моя, тъй като отлично знаех, че нито един истински идъновец не може да устои на изкушението за безплатно представление. За да гарантирам успеха на начинанието, се постарах да пусна слуха, че ще се прожектират филми само за ергени.
Членовете на Идън се явиха в пълен състав и Кръмп засия пред тази гледка.
— Сега ще им покажа — закани се той. — Усвоил съм един корейски акцент, който направо ще ги убие.
Разполагаше също с провлачен южняшки говор и носов мейнски диалект. Човек просто трябваше да го чуе, за да повярва.
В продължение на няколко минути идъновите мъжаги седяха в каменно мълчание. Мина ми през ума ужасяващата мисъл, че те просто не разбират тънкия хумор на Кръмп. Но те само бяха вцепенени от изумление. Когато изненадата им премина, избухнаха в смях.
Затресоха се тлъсти шкембета, изпопадаха пенснета и ченета, а лекият бриз от смеха им развя побелелите им бакенбарди. Всякакви противни звуци, неприсъщи за хомо сапиенс — от сухото фалцетно кикотене на едни, до мазното басово мучене от беззъбите уста на други, продължително изпълваха въздуха.
Кръмп целият разцъфна при тази справедлива оценка на дарбата му. Съдържателят, сигурен че е на прага на несметно богатство, се втурна към него в антракта и заговори развълнувано:
— Момчето ми, момчето ми, знам, че помоли само за възможността да покажеш твоето изкуство и че си оставаш над тази мръсотия, която хората наричат пари, но не мога да позволя това повече. Наречи ме глупак, наречи ме луд, ако щеш, но ето, момчето ми, вземи този чек. Заслужил си го до последното пени. Изхарчи го както искаш.