Ала най-важният за нас въпрос си оставаше: дали все пак да се решим да атакуваме?
И дали Шейфър все още е в сградата?
В два и половина през нощта аз се присъединих към един екип от двама снайперисти, заели позиции в къщата от кафяв пясъчник, разположена точно срещу наблюдаваната сграда, но на противоположната страна на улицата. Тъкмо започваше най-напрегнатата и най-интересната сцена от пиесата.
Снайперистите се бяха настанили в една възтясна стаичка — само три на три метра. На около метър от прозореца бяха опънали прикриваща завеса от черен муселин. Самият прозорец обаче бе оставен затворен.
— Ако получим сигнал за стрелба и атака — обясни ми единият от тях, — моментално ще избием прозореца с ей тази оловна тръба. Може да ти се стори примитивно, но никой още не е измислил по-модерно решение.
В тясната и сгорещена стаичка не се водеха многословни разговори, така че през следващия половин час ми оставаше единствено да следя за евентуално движение на противника в набелязаната като мишена сграда през оптическия мерник на резервната пушка на единия от двамата снайперисти. Сърцето ми започна да бие ускорено — търсех Шейфър. И какво, ако го видя, как щях да го поваля? Нали бях задължен да чакам мълчаливо в тази тясна и задушна стаичка?
Секундите бавно се точеха, а аз можех само да ги отброявам едновременно с ударите на сърцето си. Целият атакуващ екип очакваше решителната команда в пълна бойна готовност с наострен слух и напрегнати очи. Нищо друго не ни бе разрешено, освен да чакаме да пристигне висшестоящото решение: Да нападнем. Да не нападаме.
Накрая не издържах и си позволих да наруша гробната тишина в стаичката:
— Ще сляза долу на улицата. Трябва да съм там, когато щурмът започне.
49.
Явно наистина щеше да започне всеки момент.
Присламчих се към атакуващата група на Отряда за спасяване на заложници. Беше разгърната около ъгъла, използван като прикритие от полезрението на терористите в сградата. Никой не очакваше да се намирам там, тъй като официално не бях зачислен към екипа за провеждане на операцията. Затова махнах с ръка на Нед Махони, а той ми отвърна с подобен жест, с което ми разчисти пътя при евентуалното нападение.
Стана три през нощта. Минутите започнаха да се нижат още по-бавно. Не идваха никакви новини, нито някакво пояснение от командването на специалните части в Ню Йорк или от главната квартира на ФБР в Хувър Билдинг във Вашингтон. Какво толкова умуваха шефовете? Как би могъл някой да одобри едно толкова необмислено решение като това тук, събрало всичките тези въоръжени до зъби мъже?
Да нападнем.
Да не нападаме.
Да се подчиним ли на Вълка?
Или да не се подчиняваме и да си понесем последиците?
Стана три и половина. После — три и тридесет и пет. Сетне — четири сутринта. Все още нито дума от висшестоящите в щабовете и главните квартири.
Междувременно вече се бях преоблякъл в черната униформа, задължителна за всичките командоси, струпани около мен. Не забравиха и да ми зачислят една пушка МР-5. Вероятно момчетата от Отряда за спасяване на заложници до един знаеха за Шейфър и за личната ми сметка, която имах за уреждане с него.
Командирът им седна на бордюра на тротоара до мен.
— Добре ли си, или има някакви проблеми?
— Аз съм служил във вашингтонската полиция, в отдел „Убийства“. Преминал съм през много горещи места, като това тук.
— Да, знам, че си много опитен. Ако Шейфър е вътре, ще го спипаме. Нищо чудно да се случи тъкмо ти да го заловиш.
Може би най-после ще успея да гръмна онзи мръсник, помислих си аз.
И тогава, като по чудо, дългоочакваната заповед най-после се получи. Зелена светлина!
Пет минути паника и трепет, казах си и в същия миг чух трясъците, защото снайперистите разбиха прозорците.
Сетне всички се втурнахме буквално от всички възможни посоки към сградата. Всеки от нас бе мобилизиран до предела на възможностите си. Тази лавина от мъже в черни униформи, въоръжени до зъби, бе страховита гледка, не ще и дума!