Два хеликоптера „Бел“ с по осем души на борда внезапно се появиха над сградата и се насочиха право към покрива й. Увиснаха там, за да могат атакуващите командоси да се спуснат по въжетата, чевръсти като филмови каскадьори.
Нашата група от четири души трябваше да се покатери по една от страничните стени на сградата. Гледката беше изумителна…
Друг екип от Отряда за спасяване на заложници вече крещеше въодушевяващите всеки боец бойни призиви, които кънтяха неудържимо в нощта: Бързо, по-бързо! Да ги издебнем! Да ги сгащим! Сега! Давай! Троши! Чупи! Изкърти! Огън! Вътре! По-скоро вътре! И всичко това се разигра пред очите ми само за няколко секунди.
Чух експлозиите, отекнали при разбиването на вратите. За броени мигове се изредиха три или може би четири взрива. Абсолютно никакви преговори нямаше да се водят с терористите — това бе най-същественото в плана за атаката.
Нахълтахме вътре. Аз най-после се озовах в сградата.
Канонада от изстрели отекваше оглушително откъм тънещите в мрак помещения в сградата. После някъде високо над мен се разнесе смразяващ кръвта автоматен откос.
Завтекох се към втория етаж. Някакъв мъж с диви, обезумели от страх, очи и ужасно разрошена коса изскочи в коридора. Държеше пушка в треперещите си ръце.
— Стой, горе ръцете! — изкрещях му аз. — Разбра ли ме? Вдигни ги по-високо!
Онзи отсреща явно разбираше английски, защото моментално навири дланите си и пушката му тупна на пода.
— Къде е полковник Шейфър? Къде е Шейфър? — разкрещях се като обезумял.
Мъжът обаче само клатеше глава напред-назад, после наляво и надясно, като имаше вид на умопобъркан.
Оставих пленника на две от момчетата от Отряда за спасяване на заложници и побягнах към третия, последния, етаж. Пламнал от превъзбуда, нямах капка търпение да заловя Невестулката. Но къде ли се беше скрил омразният тип?
Една жена, цялата в черно, внезапно прекоси широката всекидневна, към която водеха стъпалата от долния етаж.
— Спри! — извиках след нея. — Казах ти, спри на място!
Ала тя не се вслуша в командата ми. Вместо това се устреми като вихър към отворения прозорец на всекидневната. Чух пронизителния й предсмъртен вик, а после настана тишина. Ужасяваща сцена.
Накрая чух командата:
— Сградата е овладяна! Всички етажи са прочистени!
Ала нямаше и следа от Джефри Шейфър, нито косъм от Невестулката…
50.
Момчетата от Отряда за спасяване на заложници и от специалния отряд SWAT към нюйоркската полиция претършуваха най-старателно цялата сграда. Вратите до една бяха избити от пантите си, няколко прозореца — натрошени. Дотук за протокола, който изискваше „да се почука на вратата, преди да влезеш и да се представиш, както му е редът“. Планът като че ли сработи — или поне така ми се стори от всичко, което видях досега. С изключение на провала с издирването и залавянето на Шейфър. Къде може да се е дянал този кучи син? На всичкото отгоре вече два пъти го бях оставял да ми се изплъзне…
Жената, която бе скочила от прозореца на третия етаж, бе намерена мъртва долу на плочника. Докато обхождах стаите на третия етаж, се поздравих с познатите ми колеги от Отряда за спасяване на заложници. Те също ми кимнаха приятелски.
Заварих Майкъл Ейнзли насред стълбата между етажите.
— От Вашингтон искат да ни помагаш при разпитите — каза ми той, макар да не изглеждаше много зарадван от тази вест. — Имаме общо шестима задържани. Как искаш да ги разпитваш?
— Нещо за Шейфър? — попитах Ейнзли.
— Пленените казват, че не е тук, но не знаем със сигурност. Продължаваме да го издирваме.
Не можах да потисна разочарованието си за Невестулката, но стиснах зъби и си замълчах. Влязох в нещо, приличащо на работилница, но приспособено за жилищно помещение — някакво жалко подобие на апартамент. Навред по голия дъсчен под бяха застлани спални чували, имаше и няколко сламени матрака. Петима мъже и една жена бяха скупчени в средата на неугледната стая. Всички бяха оковани с белезници, закачени за общо стоманено въже. Приличаха на военнопленници. Всъщност точно такива бяха в момента.
Отначало само ги огледах мълчаливо, без да изрека и дума.
После посочих към един от мъжете, който ми се видя по-млад от останалите. Беше нисък, слаб, с очила с телени рамки и, разбира се — с едва набола брада.