— Искам този — заявих аз и тръгнах към мястото, където доскоро бе висяла вратата на стаята. — Веднага ми го доведете!
След като младежът бе изведен в съседната по-малка спалня, аз останах в голямата стая, за да я огледам още веднъж.
Сетне посочих към втория млад мъж с дълга къдрава черна коса и гъста брада.
— Също и този! — отсякох аз и той незабавно бе ескортиран навън. Не дадох никакви други обяснения.
После ме запознаха с доведения от ФБР преводач — името му беше Уазид, говореше арабски, фарси и пущу. Заедно с него влязохме в спалнята и той ми обясни:
— Този вероятно е саудитец. Нищо чудно всичките тук да се окажат от Саудитска Арабия.
Оттам бе и самият преводач — млад мъж, който ми се стори извънредно изнервен. Някога на ислямските терористи им е било много по-лесно благодарение на идеята, че е хиляда пъти по-добре да загинат за правата вяра, отколкото да бъдат заловени и разпитвани от сатаната. Ето докъде бях паднал: сега ролята на сатаната бе отредена на мен!
Насърчих преводача да се опита да разприказва първия заподозрян за неговото родно място, за семейството му. А после да го поразпита дали се е натъкнал на трудности, докато се е приспособявал към напрегнатия живот в Ню Йорк, в самото свърталище на сатаната. Помолих го и някак си да му обясни, че аз по душа съм добър човек и че съм само един от агентите на ФБР, което още не означава, че олицетворявам злото.
— Кажи му, че съм чел Корана. Забележителна книга е — подхвърлих аз и седнах на първия стол, попаднал пред очите ми.
Опитах се да си представя най-характерното от поведението на тези хора, за да изпробвам дали мога да ги имитирам, но без да изглежда прекалено очебийно. Задържаният бе настанен на друг стол, точно срещу моя. Ако успеех да стана първият американец, на когото той би дръзнал да се довери, макар и само донякъде, това би било забележителен пробив.
Отначало разпитът не потръгна особено окуражаващо за мен. Но все пак младият мъж склони да отговори на няколко въпроса: описа родния си град; после повтори неколкократно, че дошъл в Америка със студентска виза, обаче аз вече знаех, че не притежаваше дори и паспорт. Пък и не можа да ми каже къде се намира поне един от най-близките университети. Не знаеше дори как се стига до Нюйоркския университет.
Накрая не издържах, станах от стола и гневно изскочих от стаята. Исках да хвърля поне елин поглед на втория задържан, за да повторя същата процедура с него.
После се върнах към първия, по-мършавия. Носех със себе си куп рапорти. Още с влизането си ги запратих на пода. Чу се силен шум и онзи подскочи на стола си.
— Кажи му, че ме лъже най-безочливо! — изкрещях аз на преводача. — Обясни му, че мъжете от ФБР и ЦРУ не са пълни глупаци, каквото и да са му говорили в неговата страна. Просто не преставай да разговаряш с него. Дори е по-добре да му крещиш. Обаче не му позволявай да продума, освен ако наистина има да ни разкрие нещо важно. Тогава отново му закрещи, независимо какво ти е признал. Кажи му, че ще умре и че ние ще преследваме цялата му фамилия там, в Саудитска Арабия!
И така през следващите два часа бях принуден да снова неуморно между двете стаи за разпити. Опитът, натрупан през годините, когато бях работил като терапевт, сега ми помагаше много в разчитането на поведението на хората, особено когато са смутени и объркани.
Заех се и с третия пленник — единствената жена сред заподозрените. Всеки път, когато излизах от някоя от стаите, офицерите от ЦРУ ме питаха дали съм постигнал резултат. Разбира се, през цялото време въобще не си позволих да прилагам каквито и да било мъчения, но затова пък подлагах заподозрените на непрестанен натиск.
По време на тренировъчните занимания с разпити в академията на ФБР в Куонтико преподавателите ни упорито ни набиваха в главите трите основни принципа на всеки разпит: разумни доводи, въздействащи внушения, лаконични обобщения. Така че сега се стараех да прилагам точно това правило. Сипех разумни доводи като побеснял: „Ти явно си добър човек, Ахмед. Твоята вяра е истинската. Много бих искал да можех да вярвам така силно като теб“. После се заемах да раздавам въздействащи внушения: „Вината не е твоя. Ти още си само един невинен младеж. А правителството на Съединените щати наистина понякога може да действа като Сатаната. Така че от време на време и на мен ми минават мисли за това дали все пак не сме си заслужили Божието наказание“. А накрая се стараех да сипя пределно лаконични обобщения: „Досега поне ти не си извършвал реални престъпления тук, в Америка. Затова нашите либерални закони и хуманната ни правна система ще те закрилят“. И чак след цялата тази увертюра пристъпвах към деловите въпроси: „Хайде, разкажи ми всичко, което знаеш за онзи англичанин. Наясно сме, че името му е Джефри Шейфър, а прякорът му е Невестулката. Той е бил тук вчера. Разполагаме с видеозаписи, снимки, дори разговорите ви сме записали. Знаем, че е бил тук. Но къде е сега? Той е този, който всъщност ни е нужен“.