Неуморно, без минута отдих, повтарях и повтарях и пак повтарях въпросите си.
— Какво искаше англичанинът от теб? Той е истинският виновник, а не ти и приятелите ти. Ние отлично съзнаваме това. Ето, само ни дай малко сведения — и тогава ще бъдеш свободен да се прибереш у дома.
Накрая започвах да разпитвам за Вълка по същия начин.
Ала нищо не помагаше. С нито един от терористите нямах успех. Особено трудно се оказа с по-младите — те бяха най-твърдоглави. Бяха повече дисциплинирани и по-опитни, отколкото изглеждаше на пръв поглед. По-умни и по-силно мотивирани, отколкото очаквах. Но защо не? Нали все пак те вярваха в нещо.
Може би имаше какво да се научи от тях…
51.
Следващият заподозрян, когото подбрах за разпит, беше по-възрастен от първите двама, с гъсти мустаци и бели, почти съвършени зъби. Общо взето първото ми впечатление от него беше по-добро. Освен това говореше сносно английски и дори ми призна с неприкрита гордост, че е следвал в Бъркли и Оксфорд.
— Биохимия и електроинженерство. Това изненадва ли ви?
Името му беше Ахмед ел Масри. Ала колкото и да бе симпатичен външно, вече бях проверил досието му и установих, че е регистриран като номер осми в списъка, съставен от Агенцията за националната сигурност, за най-издирваните лица от средите на терористите.
Единствено той проявяваше склонност да разговаря с мен за Джефри Шейфър.
— Да, англичанинът беше тук. Вие сте прав за това, че видеозаписите обикновено не лъжат. Той твърдеше, че е дошъл при нас, за да ни съобщи нещо много важно.
— И направи ли го?
Ахмед ел Масри се намръщи.
— Не, не съвсем. Може би защото го взехме за един от вашите агенти под прикритие.
— Но все пак защо е дошъл тук? — настоятелно запитах аз. — Защо сте се съгласили да се срещнете с него?
Ахмед ел Масри небрежно сви рамене при този мой въпрос.
— Просто така… От любопитство. Освен това той заяви, че имал достъп до тактически ядрени оръжия.
Аз трепнах, а сърцето ми заби неудържимо. Представих си кошмарната картина, ако бъде взривено някое ядрено устройство на територията на Ню Йорк например или пък във Вашингтон.
— Наистина ли разполагаше с подобни оръжия?
— Тъкмо заради това се съгласихме да разговаряме с него. Подозирахме, че имаше предвид миниатюрните и с много по-малка мощ от обикновените атомни заряди, всеки от които може да се побере само в едно куфарче. Никак не е лесно някой да се сдобие с тях, но все пак не е невъзможно. Както може би сам знаете, Съветският съюз ги създаде в епохата на Студената война. Никой не знае какъв е броят им, нито къде са скрити. През последните години руската мафия се опитваше да търгува с тях или поне така гласят слуховете. Аз всъщност не зная нищо по-конкретно за тези бомби. Виждате ли, пристигнах в тази страна, за да работя като преподавател и основната ми грижа бе да си търся работа.
По гърба ми полазиха ледени тръпки. За разлика от конвенционалните бойни глави тези ядрени куфарчета бяха предназначени за заличаването на цели градове от лицето на земята. Транспортирането и употребата им се улесняваха много от малките им размери, а на всичкото отгоре бяха изработени така опростено, че дори един прост пехотинец можеше да борави с тях.
Ахмед ми призна, че с Шейфър са се договорили за всички подробности, включително и за това как — с оглед на максималната безопасност — да пренесат тактическите ядрени устройства до Ню Йорк, Вашингтон, Лондон и Франкфурт.
— Питам за последен път: това означава ли, че Шейфър действително има достъп до подобни ядрени куфарчета?
Ахмед ел Масри само сви рамене.
— Ние сме едни скромни студенти или преподаватели. Защо ни е притрябвало да се занимаваме с преносимо атомно оръжие?
Едва тогава проумях какво се опитваше да постигне той: искаше да предпази не само себе си, но и хората си от по-нататъшно преследване.