Никола
Моля те, не ми отговаряй.“
Написа тези думи в състояние на симулирано самосъжаление и негодувание, но като ги прочете сега, Никола буквално засия. Самата почва, върху която отглеждаха дървета за производството на хартия за любовни писма, загиваше, отровена от химикали, претоварена и изразходена. Съвпадаше с нейната идея за умирането на любовта...
Явлението произтичаше от планетата с катастрофалното ѝ състаряване. Да си представим времевия промеждутък, отпуснат на Земята, като протегната напред ръка: едно прекарване на пилата върху нокътя на средния пръст изтрива цялата човешка история. Не сме съществували кой знае колко дълго. А ето че от нас косата на Земята побеля. Някога изглеждаше, че притежава вечна младост, а сега старее ужасно бързо – като наркоман, топи се като восъчна свещ. Исусе, виждал ли си я в последно време? Някога живеехме и умирахме без усещане за това, че майката Земя остарява и умира. Съществувахме извън историята. Но приближаваме към последната страница. Сега сме вътре в историята и още как, носим се напред и вятърът ѝ свисти в ушите ни. Трудно е да обичаш, като се готвиш за сблъсък. А може би и самата любов не е в състояние да го понесе и напуска всички планети, щом те стигнат до подобно състояние, щом наближат края на двайсетия си век.
Никола си намери стол, на който да седне, и постави картичката в дебелия плик, купен заедно с нея. Адресира го до работата на Гай. В мъжкия си портфейл Никола напипа последната останала смачкана марка. Докато я облизваше, видя в представата си дълга опашка пред гишето в пощенския клон. Ала тогава си даде сметка, че това бе последното писмо, което някога ще изпрати, последната марка, която облизва. Добре, много добре. Опашки за пощенски марки (всъщност всякакви опашки) вбесяваха Никола за цял ден. Човек купуваше по хиляда, а още следващата седмица цената на пощенските услуги отново се вдигаше. Приключено беше с това. Много добре: още една житейска тегоба, поредната гадост в ежедневието отпадаше, изпълнена за последен път.
При перспективата да получи премия за опасен труд Никола спря черно такси и се понесе в него по Уестуей, за да се яви навреме на уговорения обяд.
– Веднъж спах – подхвърли експериментално тя – с шаха на Иран.
Направи пауза. Кийт примигна и кимна. Тя му даде време да съпостави датите: Никола трябваше да е била около четиринайсетгодишна по времето на кончината на шаха. Но, естествено, той не можа да го пресметне.
– Бях на двайсет и една тогава. Самият шах на Иран, Кийт.
– Оня с кухненската кърпа на главата – заяви уверено Кийт.
Никола му хвърли поглед изкосо.
– Но те нали са побъркани на тема религия – додаде той със съмнение.
– Не, не. Това беше преди революцията. Шахът... шахът беше техният крал, Кийт. И мърсуваше на поразия. Ти какво, никога ли не си чувал за Пауновия трон, Кийт? Във всеки случай той издирваше най-красивите и секси жени по цялата земя и им плащаше купища пари, за да легнат с него. Върховно преживяване беше.
Приближи сервитьорът в тъмен костюм, потърка длани и се осведоми:
– Всичко наред ли е, господине?
– Виж какво, Акбар, остави ни да си поговорим на спокойствие, ясно?
Кийт вече я чакаше, когато тя пристигна, настанен в центъра на тъмния ресторант. При предложението да си избере заведение, където да бъде почерпен с обяд, Кийт без колебание бе посочил „Кътче от Кабул“. Описа го като представително за Изтока и с разумни цени.
– Афганистанци са, нали разбираш – бе добавил. – А нищо не може да се мери с истински люто къри.
Убиецът остана седнал, когато тя се приближи до масата. Никола се запита дали заради светлината, или заради храната, която Кийт вече ядеше, или заради някаква пролетарска болест, от която може би страдаше, лицето му беше толкова жълто. От онзи нюанс жълто, който се появява при заздравяващо посинено око.
– Не се стеснявай, миличка – рече ѝ и посочи стола насреща си. Пред него имаше халба бира, запалена цигара, таблоида му и недояден сандвич от индийска питка с туршия. – Акбар – подвикна, – меню за моята... за моята... ъъ... Меню за нея, а на мен не ми носи никакво месо. Искам три твърдо сварени яйца и им сипи отгоре от моя специален сос. Ни един вирус на планетата няма да ме докопа, сосът ги избива всичките.
Никола върна менюто, без да го отвори, и си поръча джин с тоник, като се извини с диета. В продължение на десетина минути Кийт оплюваше диетите с аргумента, че храната дава сила и че мъжете предпочитат закръглени жени. После ястието му пристигна. Наобиколи ги публика от още трима келнери и двама готвачи, които възбудено бъбреха помежду си. Приказките секнаха, когато Кийт налапа първата лъжица със сос, и тогава се раздаде бурен момчешки смях, идещ от чираците в кухнята... Той задъвка, после спря да дъвче и след малко отново задъвка предпазливо като пале, опитващо твърд шоколад. Затвори очи и започна да си вее с ръка. Когато най-сетне отвори уста да заговори, от нея излезе толкова много дим, та Никола си помисли, че тихомълком е запалил нова цигара. Кийт се обърна към Акбар с уговорката да го поправи, ако греши, но не бил ли поискал от лютия сос?