Облечена само по тениска и седнала върху хавлиена кърпа в кухнята с разтворен вестник, купичката и дървената шпатула, Никола депилираше краката си за предпоследен път; отлепваше ивиците горещ восък от смъдящите си от болка прасци и си пееше, докато работеше... Никола не знаеше (а и да го знаеше, голяма разлика не би имало), че излиза от депресията, обикновено застигаща твореца към средата на проекта му, в безветрената самота между старта и финала. Нещата са се оформили и знаеш, че можеш да ги доведеш докрай. Получава се приблизително каквото си искал (или каквото си предполагал, че ще постигнеш); но започва да ти се иска творческите сили да те бяха тласнали по-напред и по-високо. Номерата, които се канеше да извърти на Кийт и Гай, си ги биваше; обаче бяха долни, жестоки и невероятно мръсни. Де да можеше да свърши всичко това седнала с изправен гръб, напълно облечена, без нито един косъм в прическата ѝ не намясто, като само натиска бутони с пръстите си с изряден маникюр! Ала нямаше да е така. Щеше да се наложи да се разгорещи и изпоти, да запретне ръкави и поли, да прекара много време върху кухненския под.
Никола Сикс беше актриса, нищо повече, гостуваща звезда, режисирана от пространствено-времевите модели. Всичко беше написано.
37 Цитат от „Хамлет“, първо действие, пета сцена (превод В. Петров). – Б. пр.
Кийт се обади в три часа.
– Ало?... – каза тя. – Добре... Какво точно му каза?... И как мина?... Не, не, именно това очаквах. Върви като по ноти, Кийт. С малко късмет ще уредим всичко навреме.
Никола слушаше или поне стоеше с телефонната слушалка, притисната до ухото ѝ, докато Кийт описваше с пресипнал глас предстоящия си сблъсък в дартс – четвъртфиналите на турнира Спароу Мастърс. Беше изпълнил всичко, което му поръча Никола, и бе повторил точно думите ѝ пред Гай. Това означаваше, че той ще пристигне по най-бързия начин, до петнайсет, най-много двайсет минути. В ума си тя вече чуваше ужасеното звънене, треперливото му „Ало?“, забързаното му катерене по стълбите. Ала сега тя се подчини на дълго потискан импулс и попита Кийт:
– Кажи ми нещо... Какво ще се случи, ако спечелиш тази игра?... Добре де, този „мач“... Ами ако победиш и на полуфинала?
Кийт заговори дръзко за финала: мястото, формата, наградния фонд, телевизионното отразяване, шанса да се изправи пред световния номер едно Ким Туемлоу (също пред камери) и перспективата за кариера в професионалния дартс с охолен живот и реална възможност да представлява страната си в английския национален екип.
Да, рече си тя наум, или да се спасяваш от английското правосъдие.
– Я чакай – спря го. – Определена ли е датата на финала?... И кога ще е?
Когато той ѝ отговори, тя нададе лек вик и сведе глава. За миг я изплаши предсрочното начало на предпоследния ѝ срок. Но дотогава имаше пет дни; а в това отношение, ако не в друго, тя беше редовна като самото време. В края на краищата жените са часовници. Те са пазителки на времето.
– Слушай, трябва да затварям – каза му тя. – Каквото и да се случи, ти ще стигнеш до финала, Кийт, не се безпокой. Знам го. Чувствам го. Аз съм зад гърба ти. Обади ми се довечера. Сега трябва да се приготвя.
Всъщност и така си беше достатъчно готова. В подходящата си за всякакви случаи черна кашмирена рокля с нейните дузина черни копчета отпред, можеше да посрещне каквото и да дойдеше. Никола имаше нужда само от един последен реквизит. Седнала пред обрамченото с електрически крушки огледало, тя посегна към шишенцето с глицерин, на чиято капачка бе прикрепена пръчица за мазане.
Глицерин: квинтесенцията на модерната субстанция – гъста течност, получена чрез химическо преобразуване на мастни съединения и използвана като мехлем, компонент за лекарства, мазило за секс, елемент в експлозивите. Използвана още за фалшиви сълзи от актьорите. И тъкмо оттам Никола извади шишенцето със сълзи: от кутията си за актьорски фокуси.
Щом крокодилските сълзи започнаха да замъгляват зрението ѝ, Никола приближи пръсти към очите си и в очертанията им съзря... крокодили. Зърна гущерската обител в мозъка на Кийт Талънт. Какви само игуани, анаконди и дремещи гекони се изтягаха там, предвождани от хералдичен базилиск, от изправен митичен звяр! Всички гущероподобни чакаха. А когато гущероподобните чакат, в близост има храна и те отлагат, докато храната им се обезсили, докато стане по-мъртва и по-гнила. Не бе нито джунгла, нито блато (ставаше дума за модерен мозък все пак): провинциална зоологическа градина, слабо финансиран резерват, полузапуснат тематичен парк. Макар да са изначално и непоправимо глупави, тварите осъзнават все пак, че са наблюдавани. В съзнанието ѝ изникна лицето на Кийт, крадливата похотливост на алигаторската усмивка. И не тя щеше да се въргаля в калта с Кийт. Щеше да е Енола, Енола Гей. В тематичния парк студенокръвните слепоци и саламандри внезапно потръпват от спазъм. И после – тишина. Ала гущероподобните са нащрек...