Никола рязко вдигна глава при ужасения звън на домофона. Отиде да чуе треперливото „Ало?“ на Гай. То се знае, тя бе обожавала динозаврите като малка. Знаеше наизуст названията на всички тях и обичаше да ги прехвърля в ума си. Динозавър: страховито влечуго. Бронтозавър: гърмящия гущер. (Вече го чуваше как изкатерва забързано стълбите.) Планетарно общество, изградено от кости. Дали същото ще се случи, когато изчезнеха човешките същества? Ще бъдем ли ексхумирани (измамникът, наивникът, жертвата на убийство), ще бъдем ли реконструирани и помнени от плъха, хлебарката, триумфиращия вирус?
Тя зае позицията си на стълбищната площадка.
Ankylosaurus. Coelophesis. Compsognatus.
Подобен на танк гущер. Хлътнал корем. Симпатична челюст.
Ornitholestes. Maiasaura. Oviraptor.
Птичият разбойник. Бдящият над потомството си. Крадецът на яйца.
Отново четох внимателно дневниците ѝ – онази част за МА. Боже мой, как са се сдушили тия двамата? Та те са като чук и наковалня. Като куче и котка.
Никола и МА? Никола и Марк Аспри? Трябва да знам.
И аз на свой ред заложих капан за Никола Сикс. По най-простия начин: поканих я у дома.
– Какъв е адресът? – попита тя по телефона.
Казах ѝ го. Никаква реакция като звук поне.
– Знаеш къде е. Недалеч от мястото, където изхвърли дневниците си.
Тя ще свали подозренията от себе си. Или ще го разгадая по изражението ѝ.
– Ужасно е – рече Инкарнасион в кухнята тази сутрин, докато сваляше шлифера си и полиетиленовата качулка с цип и събуваше галошите си. Направи жест към прозореца и ужасния дъжд. – Ужасен дъжд!
Права е, разбира се. Дъждът е ужасен. Не би изглеждал толкова зле в джунгла, да речем, но в един северен град, изливащ се от надвиснали облаци, е кошмарен. Толкова е отчайващо да се опитваш да измиеш нещо нечисто с нечиста вода.
– Дъждът те потиска – продължи Инкарнасион, докато разсеяно приготвяше чая си. – Виж, като грее слънце, си доволен. Добре ти е. Става ти весело на душата. Планини можеш да поместиш. Ама като вали така и не спира, си тъжен. Гемиите ти са потънали. Събуждаш се – вали. Излизаш навън – още вали. Мръква се и все така вали, цяла нощ. Е, как да си весел и доволен при всичкия този дъжд? Как, а? Само дъжд и още дъжд.
След като слушах десет минути тази тирада, взех си шапката и шлифера, излязох и застанах под дъжда. Да стоиш под дъжда не е много по-приятно, отколкото да слушаш Инкарнасион да говори за него, но е за предпочитане. Уличните ъгли са набъбнали от дъжд, носят паласки от дъжд. Дъждовни шкембета.
Най-сетне. О, радостен ден.
Обаждането от Миси Хартър. В средата на следобеда, под нов тон дъжд.
Най-напред обаче съм преслушан не от Джанит, асистентката на Миси, нито от Барбро, асистентката на Джанит, а от мъж, който води разпит с такъв маниер, че подмишниците ти се изпотяват, и ако има име, във всеки случай не го съобщава. Дори когато те ти се обадят, отнема цяла вечност да се добереш до шефа. Подозирам, че прекарват гласа ти през компютър, да не би да се опитваш да заразиш някой началник по телефона.
– Най-после. Миси. Как си?
– Добре. Ето каква е сделката.
– Сделка?
– Сделка. Аз си имам моите съмнения, но от маркетинга предвиждат, че ще върви.
– Маркетингът! – възкликнах. (Маркетинг: това ми стопли душата.)
– Маркетингът – отсече тя. – Предвиждаме ограничена опция върху авторските права в размер на двайсет процента.
– Обясни ми го, Миси.
И Миси обясни. Или поне продължи да говори. Доколкото успях да схвана, сега ми се предоставяше определена сума в качеството на аванс, която можеше да стане предмет на повторна сделка; сумата за последната щеше да бъде значително редуцирана, ако се опитах да предложа книгата си другаде, но те запазваха за себе си правото да изравнят предложението на съперника и незабавно да подадат съдебен иск срещу него; ако не харесаха романа, а някой друг го искаше, връщах им парите, а те ми връщаха ръкописа и тогава аз щях да съдя „Хорниг Ултрасон“; ако пък приемех по-добра оферта от друго място, „Хорниг Ултрасон“ щеше да съди мен.