След малко той промълви:
– Моля?
– Нищо не съм казала – отряза го Хоуп.
– Прощавай.
– Защо не идеш при лекаря?
– Няма нужда. Честна дума. Ще мине.
– Нямах предвид само заради теб... Е, докога ще я караме така?
– Как?
– С гладуване и мълчание. Нищо не ядеш. И приличаш на смъртник.
Самата истина бе, че не се хранеше. Почти залък не бе сложил в устата си след последния си разговор с Никола Сикс. Всъщност апетитът му намаля още от деня на срещата им, а откакто се разделиха (завинаги, и по-добре така), съвсем изчезна, също като въпросната жена. Когато хапнеше – а тази дейност му беше не толкова неприятна, колкото безумно излишна според него, – само след минута му се налагаше да излезе забързано, затиснал с ръка устата си. После се чуваше как повръща в тоалетната в сутерена. Крепеше го закуската – купичка с любимата му марка овесени ядки.
Гай си сипа още вино и изрече озадачено:
– Не мога да търпя този шум.
– И аз. Как ли го произвежда?
– Може ли да намалим малко звука?
– Не. Ослушвам се за храчки.
Тази вечер бяха сами. Но в действителност не бяха сами – Мармадюк присъстваше в електронна форма: двата монитора на вътрешната телевизионна система се тресяха и мигаха от неговата ярост. В повечето стаи на всеки етаж имаше по два монитора. Понякога къщата изглеждаше като аквариум, пълен с Мармадюци. Гай си помисли за всичкото видео оборудване в апартамента на Никола (за какво ли ѝ беше нужно?), а после за тяхното собствено, закупено след раждането на Мармадюк, за да заснемат как Мармадюк пищи до бога в кошарката си, пищи до бога в парка, пищи до бога в басейна. Много скоро престанаха да си правят труда да го снимат с камера. Почти нямаше разлика между любителските филмчета и картината на мониторите, която, така или иначе, им показваше как Мармадюк се дере по двайсет и три часа в денонощието. А когато не го виждаха на екраните (два различни ъгъла към пищящия до бога Мармадюк), той им поднасяше гледката на живо.
Сега, на фона на изстъпленията на сина им, помежду им се натрупа гигантско мълчание. Беше с формата на тунел. На Гай му изглеждаше, че няма изход от него... освен пълно признание. Или следното:
– Бихме могли да имаме друго дете – каза той, сериозно вгледан в жена си.
– Напълно ли се побърка?
Веждите на Гай се повдигнаха и той се сви на мястото си като провинил се ученик. Вярно, бяха посъветвани настоятелно – при много различни случаи, в клиники и кабинети за консултация в Женева, Лос Анджелис и Токио – да се откажат от планове за второ дете или да ги отложат за неопределен срок, във всеки случай поне докато Мармадюк не навършеше четиринайсет (по което време Хоуп щеше да е на петдесет и една). Специалисти милиардери и детски психиатри, лауреати на Нобелова награда, неизменно ги бяха предупреждавали какъв тежък ефект може да има върху Мармадюк появата на ново бебе. Никой не беше дотолкова безсърдечен да изкаже предположението, че и второто им дете би могло да е като първото.
– Ами ако и то е същото като Мармадюк? – рече Хоуп.
– Не го казвай. Боже мой. Сега пък какво прави?
– Опитва се да се накара да повърне.
– Вкарал е целия си юмрук в гърлото.
– Няма да успее.
Гай погледна изненадано жена си.
– Вече отдавна повърна вечерята си. А също млякото и бисквитите. Единствената му надежда сега е да изкара слуз.
– Обяда си не го повърна. Не понасям този шум. Или го повърна, а?
– Да, целия го избълва върху Мелба. После ухапал Финикс по езика. Много назад. Надявам се да не му е позволявала отново френски целувки.
Гай се чувстваше твърде некомфортно по повод политиката на Хоуп за Мармадюк и целуването. На персонала беше позволено да целуват Мармадюк. Но френските целувки бяха допустими единствено с Хоуп.