– Наложи се да извикам Тери.
– Тери! – С още по-голям дискомфорт Гай се замисли за Тери с неговите обувки на платформи и просташкия му потник. – Мразя Тери.
– Аз също, естествено. Но е последна мярка. А дори той беше потресен.
Гай сподави усмивка. Той обичаше Мармадюк. На драго сърце би дал живота си за него. Би умрял за Мармадюк не другата седмица, не утре, а сега, на момента. Обичаше Мармадюк въпреки ясното осъзнаване, непрестанно подхранвано, че Мармадюк нямаше качества, заради които да бъде обичан. Малкият не пораждаше у никого удоволствие, освен когато спеше. А когато спеше, човек можеше да го гледа и разчувствано да благодари на Бог, че не е буден.
– А, да – обади се Хоуп. – Лейди Барнаби. Онемяла е.
– Буквално?
– Да. Откакто се е върнала. От шока.
– Това е ужасно.
– Знаеш ли на какво приличаш ти? – каза Хоуп. – На отшелник.
Гай сви рамене и отклони поглед. Нямаше вид да се е засегнал от сравнението. Но когато отново върна очи към Хоуп, видя, че тя го наблюдава съсредоточено. Плашеше го това взиране. Мобилизира всичкия си кураж.
– Не на отшелник, който живее в колиба в пустошта – продължи тя. – Имам предвид отшелник от този род, който се е настанил в хотел в Лас Вегас. Смахнат особняк с много пари, който никога не си подава носа навън. Който е устроил в спалнята си храм на дебела покойна кинозвезда.
Той бе продължил да работи по камбоджанската задача – издирването на Малко момче и Ен Ла Геи. Всяка сутрин провеждаше телефонни разговори в офиса си (единствената причина да ходи там). Вече беше на малко име с куп служители от Американския комитет за бежанците, от Британския съвет за бежанците, от Бюрото за крайгранична подкрепа към ООН. Често потъркваше чело, докато седеше и слушаше разни истории от войната. Гай бе израснал в епоха, в която медиите те осведомяват за всичките зверства по света и като всеки друг малко или много беше привикнал с печалните гледки на мъртъвци. Ала жестоките страдания в Камбоджа бяха скривани зад черна завеса или затръшната врата. Това затъмнение имаше едва ли не порнографски ефект върху въображението на загрижените. Нямаше как да не доловиш възбудата в гласовете, разправящи случки от Камбоджа. Самият Гай бе получавал копия от сателитни снимки и бе виждал силуета на смъртта: гледка, наподобяваща гигантска пчелна пита – ширнал се хоризонт от човешки черепи. Той също бе изпитал възбуда, приток на мъжественост, които в неговия случай бързо преминаха в смътно гадене. Сателитните снимки на масови избивания – човешката кончина, както би трябвало да я вижда Бог. Едва мъждукащата, придобита по наследство вяра на Гай (вероятно предадена с медальон, принадлежал някога на покойната му майка) силно пострада – невъзможно е да допуснеш съществуването на върховна сила, която би позволила такава абсолютна гавра с човешкото тяло. Отнемеш ли живота, остава само анатомическото изтезание на отделения череп.
– Осемдесетте години ги прекарах там – ревна в ухото на Гай един от телефонните призраци (беше американец от Бюрото за крайгранична подкрепа към ООН). – Имам една снимка за теб. Готов ли си? – Гласът беше настойчив, алчен. – Детска протеза, изкуствен крак с джапанка, маршируващ на война. Ето това е Камбоджа, приятел. И изход няма.
Макар да се оказа, че както винаги изход има – един-единствен... Гай убеждаваше сам себе си, че не превръща Камбоджа в свое хоби. Но това негово издирване си оставаше в известен смисъл усилие, движено от любов, романтичен дълг, средство да мисли за Никола сравнително освободен от угризения. Тихичко се отдаваше на фантазията си за жадувания развой на нещата. Гай изкачва стълбите в сградата ѝ на фона на развети знамена и звуци от фанфари, повел двете срамежливо сгушени фигури, а Никола чака на площадката със скръстени ръце и живописно стичащи се сълзи по лицето. Чуваше притеснения смях на Ен Ла Геи, докато в малката кухничка се приготвяше сгряващ бульон. Виждаше как в очите на Малко момче гори огънят на спомените за преживяното. А той и Никола дискретно и заговорнически щяха да преплетат пръсти...
Дори Гай усещаше, че има нещо не наред в тази жива картинка, нещо катастрофално в естетически аспект. Отново в ума му изникна думата „порнография“ в ситуация, където не би трябвало да присъства. Ала имаше чувството, че интересът му, от една страна, към Никола Сикс, а от друга – към Индокитай, някак не се връзват. Любов и война – любов и исторически сили – не се съчетаваха добре.
Той мислеше за нея винаги, дори в моменти на внезапни стресови ситуации в офиса или в детската стая; лицето ѝ постоянно плуваше в периферното му зрение. Проследяваше в съзнанието си ежедневието ѝ – събуждането ѝ, леката закуска, правенето на тоалета в идеализиран вариант и така нататък. Възприемаше мислите си като изследователи на девствена територия. Естествено, той нямаше идея колко много мъжки мисли са се въртели около Никола Сикс, че в тази тема са вложени милиони мъже-часове, че всеки сантиметър от тялото ѝ е бил предмет на копнежи. Понякога, за да си купи кутията цигари за седмицата или пък допълнителен вестник, той отиваше в магазинчето близо до нейната сграда. Оттам се взираше към улицата без изход. Колко различна изглеждаше през очите на любовта напълно безличната перспектива: дърветата, вече простили се с листата си, двамата строителни работници, приседнали на стълбите да изядат обяда си, неподвижно надвисналия облак, от който внезапно заръмява тъмен дъжд. В този ден Гай изпъна изцапания си шлифер с болезнена усмивка и пое обратния път към „Черния кръст“.