Гай остана на мястото си, докато Кийт тръгна на един вид турне из клуба с новия си виц. Последната фраза много скоро вече рикошираше от една групичка към друга. Във влажния осветен въздух се носеха пръски от слюнка, проблясваха пломби, дело на съветската стоматология. Вицът се прие добре във всички части на пъба, макар че една-две от по-възрастните жени (дали наистина бяха възрастни или млади, но състарени?) се ограничиха до продължителни укорни погледи, макар и нелишени от симпатия. Гай отпиваше от брендито си край задната врата, почесваше се по врата и наблюдаваше всичко това в своята трескава вцепененост. Както казват, най-много се услаждат комплиментите втора ръка – онези, които идват през посредник; Гай никога не се бе чувствал толкова поласкан през целия си живот. Цял пулсираше от насладата на споделена любов. В прожекционната зала на съзнанието му днешните кадри показваха гледки на взаимно желана, задъхано-страстна среща. Само с прегръдка, дори без целувка... А може и без прегръдка. Кадрите наподобяваха последната сцена на „Инцидентът при Оул Крийк“, където мъртвият вече герой тича през тъмни призрачни поля под призрачно звездно небе, устремен към нея, но всичките му отчаяни усилия не го доближават и най-малко... В следващия момент Год и Понго дръпнаха Кийт встрани и после той забързано напусна пъба. Опита се да размърда Клайв, като го подритна с крак, и стиснал каишката му, се наклони на четиресет и пет градуса назад, сякаш участваше в игра на теглене на въже. Двайсет минути по-късно, тъкмо когато Гай си тръгваше, трима мъже нахълтаха в салона с бара и попитаха за Кийт. После заразпитваха за него из целия пъб, сякаш (мина мимолетна мисъл през ума на Гай) черния кръст действително го имаше на вратата, а не беше просто име на табелата и те изискваха от всички присъстващи да се отрекат от Кийт и да им го предадат. Ако се бе опитал да избегне срещата с това трио (белокосият имаше по половин дузина обици на всяко ухо и устни, посинели като на умиращо от студ дете), то Гай не го обвиняваше: изглеждаха крайно антипатични.
По тавана в стаята на Мармадюк танцуваха причудливи сенки, глави на Медуза, зовящи привидения... Децата си обичат играчките, очевидно е. Но защо? Защо ги обичат?
– Моля ти се, миличък, не прави така – изрече Гай.
Седеше на ниска табуретка, заобиколен като същинска Жана д’Арк от трески – в случая останките от дървено влакче, наред с няколко съдрани книжки с картинки и изкормени плюшени мечета. Вече наситил се на изпотрошения мобилен телефон, сега Мармадюк си „играеше“ със своя замък. Беше 5:45 сутринта.
Децата обичат да докосват играчките, защото играчките са единственото, което могат да пипат свободно и безпрепятствено. Създадени от човека предмети без остри ръбове, обеззаразени, безопасни, гарантирани да донесат единствено удоволствие. Или такава поне бе идеята. Мармадюк успяваше да открие опасността почти навсякъде. Пухкаво плюшено птиче изглежда много сладко, докато детето не си го натика в ларинкса.
– Мяко – изкомандва Мармадюк, без да се обърне. – Носи тук.
Гай си погледна часовника. Отиде и отключи претъпкания хладилник на стълбищната площадка. Върна се с пълно шише и четири пълнозърнести бисквити, с които детето се разправи по най-грозен начин.
– Боже мой – промълви Гай.
– Носи тук още – поръча Мармадюк с крайчеца на устата си, защото центърът ѝ бе запълнен от шишето. – Носи още.
– Не!
– Носи тук още.
– Категорично не!
Биберонът се плъзна от устните на Мармадюк.
– Носи още. Носи тук още...
Вместо да повиши глас, Мармадюк го понижи: често така постигаше далеч по-смразяващ ефект.
– Носи тук, тати. Носи още... Носи тук, тати, още...
– О, добре. Кажи „моля“. Кажи „моля“. Кажи „моля“. Кажи „моля“.
– Коля – избъбри намусено Мармадюк.
Играчките бяха символи – на реални неща. Плюшената маймунка беше представителна за истинска маймуна, влакчето – за истински влак, и така нататък: всичко това в миниатюрно изображение. Ала в детската стая на Мармадюк изглеждаше, че цари смущаващ буквализъм. Онова бебе слонче например, от розова дантелена тъкан и метър и половина високо (седлото му бе послужило като стартова площадка за много страховити падания), имаше почти размерите на истинско бебе слон. Същото можеше да се каже за гаубиците, гранатометите и патрондашите на Мармадюк, а още и за пластмасовите мечове, боздугани и ятагани. Най-новото му въоръжение (част от програма за перманентна модернизация), УДП, или Устройство за дълбоко прихващане, подобна на шайба сухопътна мина, способна да извади от строя три или четири танка играчки наведнъж, бе дори по-голямо от действително използваното от НАТО. Отбиващ удар. Колко остаряло беше всичко това. Самият Мармадюк определено би бил привърженик на Първия удар – три денонощия бой до дупка и после пращаш света по дяволите.